Google+ The World 2 Come: June 2013

Tuesday, June 25, 2013

Горяни



http://www.youtube.com/watch?v=sw5FbEOGFJ4

 Сценарист и режисьор: Атанас Киряков
Оператор: Димитър Митов
Музика: Теодосий Спасов

С участието на Руси Чанев и Васил Бинев.

Разказ за най-продължителната въоръжена съпротива срещу комунистическо управление в целия Източен блок -- тази в България и за съдбата на участниците в него -- горяните. Авторът е събрал безценни разкази на оцелели участници в горянското движение в най-важните райони в страната -- Кюстендилско, Пиринския край, Средногорието, Русенско и Сливен. Техният автентичен разказ за събитията отпреди повече от 60 години се допълва от близки на загинали горяни.

Лентата е подкрепена и от важни документални свидетелства за мащабните операции, предприети от БКП срещу горяните чрез Държавна сигурност и милицията за сломяване на съпротивата им.

Забравените герои на България/The forgotten heroes of Bulgaria



 

Monday, June 24, 2013

Бунтът на безумно смелите





Бунтът на безумно смелите - Старозагорски затвор - 1969 г. Извадка от книгата на Димитър Пенчев "Идеалната жертва"
Следствието се проведе пак в София. Този път никой не ме удари. Даже ще кажа, че не бяха груби към мен. Изглежда бяха много доволни от подаръка който им поднесоха турците. "Подарък" срещу какво - не зная.


Все пак трябваше да отговоря на следователя, защо съм искал да избягам.
И му отговорих:
– Исках да се отърва от вас, както и вие – от мен.
По-нататък - същите адвокати, същата съдебна зала в Ямбол.
Присъда – девет години за преминаване на границата, и пак в затвора в Стара Загора, и пак в Разряда, в "тежкия салон".
Дните вървяха трудно, нощите - и те не бяха леки.
Дойде януари 1968 година. На политическата сцена в Чехословакия се появи Александър Дубчек. Започваше Пражкатра пролет.
Затворниците оживено коментираха. Едни казваха, че руснаците този път няма да се намесят, понеже, като се намесили в Унгария, много комунисти на Запад се отказали от комунизма. Други разсъждаваха, че Западът сега няма да е изненадан, като през Унгарските събития и ще бъде по-твърд.
Аз си мислех, че щом това става в една държава, а не в гупа държави от Източна Европа, нищо ново не може да се очаква.
Дните минаваха и напрежението растеше. Затворник, който беше гледал по телевизията срещата на чехословашките ръководители със съветските в Черна на Тиса, казваше, че съветските ръководители, като влизали в залата имали вид, като че ли са ги изкарали от някой окоп.
Един ден сме на карето. Охранява ни старшината Ради. Имаше един затворник шегаджия. Доближи се до старшината и му дума:
– Гражданино старши, нещо май става в Чехословакия?
Старшината му отговори:
Какво кат става? Руснаците ще влязат и... толкоз.
Шегаджията продължава:
– То тъй е лесно. Стане нещо в Унгария – руснаците влизат, стане в Чехословакия – руснаците пак влязат... Ами, я си представи, старши, че някой ден стане подобно нещо в Съветския съюз. Тогава какво ще правите?
Старшината Ради мига, мига, като някоя мишка, когато я изхвърлят от брашното, надига козирката на шапката си и изломоти:
– В Съветския съюз никога няма да стават такива работи.
Не мина много време и срещу манифеста от две хиляди думи на чешкия писател Лудвиг Вацулик тръгнаха две хилди съветски танка. Съветските ръководители не държаха сметка, какво ще кажат комунистическите партии на Запад, а искаха да останат велика сила.
Събитието даде голямо отражение. Започнаха да пристигат в затвора групи, осъдени във връзка с тези събития.
Пристигна група студенти от София, начело с Едуард Генов. После - голяма замаделска група от Пловдив, сред които, Петър Попиванов от с. Куклен, Иван Керемедчиев, братя Петър и Владо Гошеви и Коста Симеонов.
В началото на 1969 г. в затвора в Стара Загора докараха двама души - Петър Бояджиев, математик и Алфред Фосколо - французин, завършил международно право. Тези две личности ще се преплитат в моя разказ по-нататък и ще го съпровождат до самия му край. И двамата са с демократични възгледи. И с двамата се сближих. И с двамата станах приятел.
С Петръ съм бил в една килия и с Алфред съм бил в една килия. Докато аз мечтаех за една свободна България и как тази свободна България ще заеме естественото си място сред свободните европейски народи, То Алфред, моят приятел, израснал в люлката на свободата, казваше: "Аз съм гражданин на света". И в която и точка на земята да има неправди, той би отишъл там да води борба.
Една голяма част от интелегенцията, която пристигаше в затворите, ставаха членове на кулсъвета или имаше един хор - също рожба на кулсъвета - отиваха там и пееха. Наричахме ги "певците". А някои отиваха и пееха в кабинетите на началниците.
Тия двамата - Петър и Алфред не направиха така.
Чувства се, че администрацията им оказва натиск - особено на Петър Бояджиев. Привикват ги, говорят им: "Вие сте интелегенти, нямате работа между тези прости хора"... Предлагат им по-лека работа, но те не приемат.
Пристигат и подкрепления.
Споменах вече името на Едуард Генов. По късно пристигна Хайг Пилигян - адвокат от София (арменец).
И той не отива "да пее", и той не търси лека работа.
Докараха професор Йордан Тодоров, медик. Изглежда, че администрацията не хранеше към него никаква надежда. Още като го докараха и - направо в Разряда.
Започнаха да вкарват в килията му разни криминални типове, като Алеко Дундич, които го тормозеха. Ние го бренехме.
В този период партийните знамена се посвиха, освободи се енергия, която се насочи срещу администрацията.
Един ден ни прибират от карето. Влязохме в коридора на салона А, и чухме зад гърбовете си глас:
– Пуснете ме да се прибера! Защо ме биете?
Като че ли някой ни изкомандва - заковахме се на място. Обърнахме глави към вратата, през която преди малко минахме. Гледаме - старшината Тильо заключва вратата, а друг старшина държи един младеж от нашите - Георги, от Кабиле, Ямболако, и по всико личи, че ние като се приберем, те ще го бият.
Старшината Тильо вика:
– Тръгвайте!
Никой не тръгва. Старшините, мкоито са на колелото, и те започнаха да викат:
Защо не идвате?
От нас никой не се помръдва. Старшините от колелото усетиха, че ще стане нещо. Разтичаха се. Едни дойдоха при нас и уплашени питаха. какво е станало. Нашите погледи ги насочиха към вратата. Намесиха се и колегите им, отключиха вратата и младежът дойде при нас разтреперан и каза:
– Благодаря ви, благодаря ви, те щяха да ме пребият.
Между тия, кито стояха, като заковани, бяха Едуард Генов, Хайг Пилигян, професор Тодоров, Петър Бояджиев, Стафан Савовски.
На 8 октомври 1969 г. около 21 часа започна бунтът на безумно смелите в Старозагорския затвор.
Ето накратко как стана това:
Затворът в Стара Загора има формата на кръст. В салон "А" бяха настанени политически. И аз бях в този салон. В салон "Б" бяха настанени също политически, но неработещи. В салон "В" бяха настанени криминални затворници. В четвъртото крило е настанена администрацията. Срещу нея е порталът на затвора. В това същото крило, на втория етаж е киносалонът с прозорци към портала.

ОПИТ ЗА БЯГСТВО

Осем политически решават да се сдобият с най-святото нещо – Свободата. Ето имената им: Петко Чобанов, Васил Димитров, Кръстьо Атанасов, Марин Стоянов, Атанас Петров, Димитър Карамфилов, Недю Тодоров и Ганчо Димитров. Всички те са млади, на по двадесет години.
Ето как са решили да избягат.
Четирима от участниците не бяха завършили прогимназия (осми клас). В затвора имаше училище - една стая на последния етаж на салон "А". Те се записват да учат. Учебните занятия продължават до 21 часа. Учителят си заминава, учениците се прибират в килиите. През това време - до 21 часа - на всички затворници е направена проверка и килиите са заключени.
Участниците- бунтари се въоръжават предимно с железа. Планът им е следния: четиримата, които ходят на училище, като се връщат в 21 часа ще нападнат надзирателите, които са на колелото, ще им вземат ключовете и ще отворят килиите на другите участници. Ще отключат вратата към администрацията - там е дежурният офицер. И с него трябва да се справят. И от там – на портала.
Ето какво става. Определят една вечер да бягат, но учениците бунтари, като се връщат от училище, виждат, че на колелото е старшината Господинов. Той минаваше за добър старшина и бунтарите не искат да го удрят. Отлагат бягството. Заплануват нова дата - 8 октомври.
В 21 часа учителят си тръгва. Те изчакват малко в класната стая, тръгват към колелото, виждат, че учителя го няма на колелото - значи е някъде към портала. Това е добре. Виждат, че на криминалните не име е направена още проверка и са извън килиите, но решават повече да не отлагат бягството.
Започват. Коелото на затвора става жестока арена, но този път онеправданите имат надмощие. Надзирателите са изненадани и бързо се предават. Само един от тях - най-младият, успява да се отплесне, хуква по стълбите нагоре, но Кръстьо Атанасов – той е пък най-младият от бубтарите – прави няколко лъвски скока след него, настига го още на първия завой на стълбището, удря го с желязото по главата и го поваля. Грабва му ключа и хуква да отваря останалите четирима участници, които са в различни килии.
На арената остават трима бунтари. Криминалните, както казах, са извън килиите и започват да викат. Те са страхливи и винаги са на страната на администрацията. Използват този момент, че бегълците са само трима и започват вкупом да настъпват към колелото.
Но тогава Недю е отключен, изскача от килията с желязо в ръка, изръмжава срещу криминалните и ги насмита в дъното на коридора в салон "В".
Всички действат светкавично.
Тази вечер дежурен офицер е Кънчо Нанев – Плондера. Чул писъците, той излиза от канцеларията и тръгва към колелото. В този момент бегълците отключват вратата към администрацията. Плондерът ги вижда, изревава и хуква по коридора. Те го настигат и го халосват. И той започва да се моли и да вика, че имал деца.
Бунтарите завладяват административната сграда. Остава само порталът – последният щурм. Но един криминален престъпник, който отговаряше за киносалона, вижда какво става на колелото, хуква към киносалона, отваря прозореца, който е към портала и вика:
– политическите избиват надзирателите на колелото!
Милиционерите, охраняващи портала, грабват автоматите и една лека картечница.
В този момент бунтарите тръгват към портала. Виждат автоматите. В двора, между административната сграда и портала има врата, която води към дърводелната. Успяват и минават през тази врата. Изкачват се на втория етаж на дърводелната и от там виждат как от града прииждат коли и слизат въоръжени милиционери.
Настъпват мъчителни минути, няма никакъв изход.
Петко Чобанов се хвърля от втория етаж и загива на място. След него скача Димитър Карамфилов, който получи нараняваня, но остава жив.
Гледах към колелото – имаше кръв. Двама милиционери са на пода, плачат, третият – на стълбището, не смее да се помръдне, четвъртият обикаля, като полу-луд колелото и вика:
– Не ме убивайте, имам деца!
Пристига на колелото и началникът на затвора, придружен от много милиционери.
Стреля няколко пъти в купола на затвора и вика:
– Всички да се прибират в килиите!
Тази нощ затворът не спа.


ТУНЕЛ ПОД ЗАТВОРА

Успешното бягство стана през пролетта на 1972 г.
Нищо не може да съкруши стремежа на човека към свобода.
Група политзатворници в Старозагорския затвор решават да прокопаят тунел, който ще мине под стените на затвора.
Копаят 364 дни, изнасят пръстта в джобовете си и я разнасят по малко, на различни места.
Най после – светлина!
Тунелът е дълъг 18 метра, с височина половин метър и ширината е толкова.
Това става на обект "Щайги". Там работехме около 70 човека - половината бяха българи, половината турци. Хората, които прокопаха тунела, също бяха българи и турци.
Имах чувство, че само началникът на обекта и надзирателиет не знаеха.
Тунелът минаваше близо до вишката. Бягащите трябва да използват момента, когато предстои часовите да се сменят.
През тунела минаха Димитър Влайчев, Невзат Ниязи, Николай Радков и Орхан Орханов.
Гледах, как началникът на "Щайгите" обикаля обекта, спря се – вероятно е видял зеещата яма, издаде някакъв звук на животно и хукна към администрацията.
Началници и надзиратели се мотаеха с наведени глави.
Желязко Денев завеждаше "Специална служба".
На вечеря в стола не се чува никакъв глас – чуваше се само тракането на лъжиците.
Всички бяха впечатлени от голямото събитие.
Един малдеж наруши мълчанието на нашата маса и направи безмилостна равносметка:
– Нещо, шпионската мрежа на Желязко Денев не бачка.
Нямам представа, как началникът е известил в София, но разбрахме, че големите специалисти пристигнали веднага с вертолет и още във въздуха взели две решения – първото, да сменята цялата управа на затвора. Направиха го.
И другото решение – ако хванат бягащи, търсещи свобода, да убият на място, без съд, най-малко двама.
Направиха и това. Убиха без съд Димитър Влайчев и Невзет Ниазин. Те бяха много млади.
Останалите двама ги съдиха....