Честита Нова година от Startup Grind Sofia!

Честита Нова година!
https://www.facebook.com/StartupGrindSofia/

Колко е населението на България?

МВР: 1 211 987 ЛИЧНИ КАРТИ НА БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ НАД 18 ГОДИНИ

НЯКОЙ МОЖЕ ЛИ ДА МИ ОБЯСНИ — КАК СПОРЕД ЦИК ПРАВО НА ГЛАС ИМАТ 6,9 МЛН. БЪЛГАРИ, СЛЕД КАТО ОТ МВР ТВЪРДЯТ, ЧЕ В МОМЕНТА ИМА ИЗДАДЕНИ И ДЕЙСТВАЩИ ЕДВА 1 211 987 ЛИЧНИ КАРТИ НА БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ НАД 18 ГОДИНИ..?!!!!

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=10201650876726616&set=a.1106320571125.18029.1020107850&type=1&theater

Забравените герои на България/The forgotten heroes of Bulgaria

 

Бунтът на безумно смелите

Бунтът на безумно смелите - Старозагорски затвор - 1969 г. Извадка от книгата на Димитър Пенчев "Идеалната жертва"
Следствието се проведе пак в София. Този път никой не ме удари. Даже ще кажа, че не бяха груби към мен. Изглежда бяха много доволни от подаръка който им поднесоха турците. "Подарък" срещу какво - не зная.

Все пак трябваше да отговоря на следователя, защо съм искал да избягам.

И му отговорих:

– Исках да се отърва от вас, както и вие – от мен.

По-нататък - същите адвокати, същата съдебна зала в Ямбол.

Присъда – девет години за преминаване на границата, и пак в затвора в Стара Загора, и пак в Разряда, в "тежкия салон".

Дните вървяха трудно, нощите - и те не бяха леки.

Дойде януари 1968 година. На политическата сцена в Чехословакия се появи Александър Дубчек. Започваше Пражкатра пролет.

Затворниците оживено коментираха. Едни казваха, че руснаците този път няма да се намесят, понеже, като се намесили в Унгария, много комунисти на Запад се отказали от комунизма. Други разсъждаваха, че Западът сега няма да е изненадан, като през Унгарските събития и ще бъде по-твърд.

Аз си мислех, че щом това става в една държава, а не в гупа държави от Източна Европа, нищо ново не може да се очаква.

Дните минаваха и напрежението растеше. Затворник, който беше гледал по телевизията срещата на чехословашките ръководители със съветските в Черна на Тиса, казваше, че съветските ръководители, като влизали в залата имали вид, като че ли са ги изкарали от някой окоп.

Един ден сме на карето. Охранява ни старшината Ради. Имаше един затворник шегаджия. Доближи се до старшината и му дума:

– Гражданино старши, нещо май става в Чехословакия?

Старшината му отговори:

Какво кат става? Руснаците ще влязат и... толкоз.

Шегаджията продължава:

– То тъй е лесно. Стане нещо в Унгария – руснаците влизат, стане в Чехословакия – руснаците пак влязат... Ами, я си представи, старши, че някой ден стане подобно нещо в Съветския съюз. Тогава какво ще правите?

Старшината Ради мига, мига, като някоя мишка, когато я изхвърлят от брашното, надига козирката на шапката си и изломоти:

– В Съветския съюз никога няма да стават такива работи.

Не мина много време и срещу манифеста от две хиляди думи на чешкия писател Лудвиг Вацулик тръгнаха две хилди съветски танка. Съветските ръководители не държаха сметка, какво ще кажат комунистическите партии на Запад, а искаха да останат велика сила.

Събитието даде голямо отражение. Започнаха да пристигат в затвора групи, осъдени във връзка с тези събития.

Пристигна група студенти от София, начело с Едуард Генов. После - голяма замаделска група от Пловдив, сред които, Петър Попиванов от с. Куклен, Иван Керемедчиев, братя Петър и Владо Гошеви и Коста Симеонов.

В началото на 1969 г. в затвора в Стара Загора докараха двама души - Петър Бояджиев, математик и Алфред Фосколо - французин, завършил международно право. Тези две личности ще се преплитат в моя разказ по-нататък и ще го съпровождат до самия му край. И двамата са с демократични възгледи. И с двамата се сближих. И с двамата станах приятел.

С Петръ съм бил в една килия и с Алфред съм бил в една килия. Докато аз мечтаех за една свободна България и как тази свободна България ще заеме естественото си място сред свободните европейски народи, То Алфред, моят приятел, израснал в люлката на свободата, казваше: "Аз съм гражданин на света". И в която и точка на земята да има неправди, той би отишъл там да води борба.

Една голяма част от интелегенцията, която пристигаше в затворите, ставаха членове на кулсъвета или имаше един хор - също рожба на кулсъвета - отиваха там и пееха. Наричахме ги "певците". А някои отиваха и пееха в кабинетите на началниците.

Тия двамата - Петър и Алфред не направиха така.

Чувства се, че администрацията им оказва натиск - особено на Петър Бояджиев. Привикват ги, говорят им: "Вие сте интелегенти, нямате работа между тези прости хора"... Предлагат им по-лека работа, но те не приемат.

Пристигат и подкрепления.

Споменах вече името на Едуард Генов. По късно пристигна Хайг Пилигян - адвокат от София (арменец).

И той не отива "да пее", и той не търси лека работа.

Докараха професор Йордан Тодоров, медик. Изглежда, че администрацията не хранеше към него никаква надежда. Още като го докараха и - направо в Разряда.

Започнаха да вкарват в килията му разни криминални типове, като Алеко Дундич, които го тормозеха. Ние го бренехме.

В този период партийните знамена се посвиха, освободи се енергия, която се насочи срещу администрацията.

Един ден ни прибират от карето. Влязохме в коридора на салона А, и чухме зад гърбовете си глас:

– Пуснете ме да се прибера! Защо ме биете?

Като че ли някой ни изкомандва - заковахме се на място. Обърнахме глави към вратата, през която преди малко минахме. Гледаме - старшината Тильо заключва вратата, а друг старшина държи един младеж от нашите - Георги, от Кабиле, Ямболако, и по всико личи, че ние като се приберем, те ще го бият.

Старшината Тильо вика:

– Тръгвайте!

Никой не тръгва. Старшините, мкоито са на колелото, и те започнаха да викат:

Защо не идвате?

От нас никой не се помръдва. Старшините от колелото усетиха, че ще стане нещо. Разтичаха се. Едни дойдоха при нас и уплашени питаха. какво е станало. Нашите погледи ги насочиха към вратата. Намесиха се и колегите им, отключиха вратата и младежът дойде при нас разтреперан и каза:

– Благодаря ви, благодаря ви, те щяха да ме пребият.

Между тия, кито стояха, като заковани, бяха Едуард Генов, Хайг Пилигян, професор Тодоров, Петър Бояджиев, Стафан Савовски.

На 8 октомври 1969 г. около 21 часа започна бунтът на безумно смелите в Старозагорския затвор.

Ето накратко как стана това:

Затворът в Стара Загора има формата на кръст. В салон "А" бяха настанени политически. И аз бях в този салон. В салон "Б" бяха настанени също политически, но неработещи. В салон "В" бяха настанени криминални затворници. В четвъртото крило е настанена администрацията. Срещу нея е порталът на затвора. В това същото крило, на втория етаж е киносалонът с прозорци към портала.

ОПИТ ЗА БЯГСТВО

Осем политически решават да се сдобият с най-святото нещо – Свободата. Ето имената им: Петко Чобанов, Васил Димитров, Кръстьо Атанасов, Марин Стоянов, Атанас Петров, Димитър Карамфилов, Недю Тодоров и Ганчо Димитров. Всички те са млади, на по двадесет години.

Ето как са решили да избягат.

Четирима от участниците не бяха завършили прогимназия (осми клас). В затвора имаше училище - една стая на последния етаж на салон "А". Те се записват да учат. Учебните занятия продължават до 21 часа. Учителят си заминава, учениците се прибират в килиите. През това време - до 21 часа - на всички затворници е направена проверка и килиите са заключени.

Участниците- бунтари се въоръжават предимно с железа. Планът им е следния: четиримата, които ходят на училище, като се връщат в 21 часа ще нападнат надзирателите, които са на колелото, ще им вземат ключовете и ще отворят килиите на другите участници. Ще отключат вратата към администрацията - там е дежурният офицер. И с него трябва да се справят. И от там – на портала.

Ето какво става. Определят една вечер да бягат, но учениците бунтари, като се връщат от училище, виждат, че на колелото е старшината Господинов. Той минаваше за добър старшина и бунтарите не искат да го удрят. Отлагат бягството. Заплануват нова дата - 8 октомври.

В 21 часа учителят си тръгва. Те изчакват малко в класната стая, тръгват към колелото, виждат, че учителя го няма на колелото - значи е някъде към портала. Това е добре. Виждат, че на криминалните не име е направена още проверка и са извън килиите, но решават повече да не отлагат бягството.

Започват. Коелото на затвора става жестока арена, но този път онеправданите имат надмощие. Надзирателите са изненадани и бързо се предават. Само един от тях - най-младият, успява да се отплесне, хуква по стълбите нагоре, но Кръстьо Атанасов – той е пък най-младият от бубтарите – прави няколко лъвски скока след него, настига го още на първия завой на стълбището, удря го с желязото по главата и го поваля. Грабва му ключа и хуква да отваря останалите четирима участници, които са в различни килии.

На арената остават трима бунтари. Криминалните, както казах, са извън килиите и започват да викат. Те са страхливи и винаги са на страната на администрацията. Използват този момент, че бегълците са само трима и започват вкупом да настъпват към колелото.

Но тогава Недю е отключен, изскача от килията с желязо в ръка, изръмжава срещу криминалните и ги насмита в дъното на коридора в салон "В".

Всички действат светкавично.

Тази вечер дежурен офицер е Кънчо Нанев – Плондера. Чул писъците, той излиза от канцеларията и тръгва към колелото. В този момент бегълците отключват вратата към администрацията. Плондерът ги вижда, изревава и хуква по коридора. Те го настигат и го халосват. И той започва да се моли и да вика, че имал деца.

Бунтарите завладяват административната сграда. Остава само порталът – последният щурм. Но един криминален престъпник, който отговаряше за киносалона, вижда какво става на колелото, хуква към киносалона, отваря прозореца, който е към портала и вика:

– политическите избиват надзирателите на колелото!

Милиционерите, охраняващи портала, грабват автоматите и една лека картечница.

В този момент бунтарите тръгват към портала. Виждат автоматите. В двора, между административната сграда и портала има врата, която води към дърводелната. Успяват и минават през тази врата. Изкачват се на втория етаж на дърводелната и от там виждат как от града прииждат коли и слизат въоръжени милиционери.

Настъпват мъчителни минути, няма никакъв изход.

Петко Чобанов се хвърля от втория етаж и загива на място. След него скача Димитър Карамфилов, който получи нараняваня, но остава жив.

Гледах към колелото – имаше кръв. Двама милиционери са на пода, плачат, третият – на стълбището, не смее да се помръдне, четвъртият обикаля, като полу-луд колелото и вика:

– Не ме убивайте, имам деца!

Пристига на колелото и началникът на затвора, придружен от много милиционери.

Стреля няколко пъти в купола на затвора и вика:

– Всички да се прибират в килиите!

Тази нощ затворът не спа.

ТУНЕЛ ПОД ЗАТВОРА

Успешното бягство стана през пролетта на 1972 г.

Нищо не може да съкруши стремежа на човека към свобода.

Група политзатворници в Старозагорския затвор решават да прокопаят тунел, който ще мине под стените на затвора.

Копаят 364 дни, изнасят пръстта в джобовете си и я разнасят по малко, на различни места.

Най после – светлина!

Тунелът е дълъг 18 метра, с височина половин метър и ширината е толкова.

Това става на обект "Щайги". Там работехме около 70 човека - половината бяха българи, половината турци. Хората, които прокопаха тунела, също бяха българи и турци.

Имах чувство, че само началникът на обекта и надзирателиет не знаеха.

Тунелът минаваше близо до вишката. Бягащите трябва да използват момента, когато предстои часовите да се сменят.

През тунела минаха Димитър Влайчев, Невзат Ниязи, Николай Радков и Орхан Орханов.

Гледах, как началникът на "Щайгите" обикаля обекта, спря се – вероятно е видял зеещата яма, издаде някакъв звук на животно и хукна към администрацията.

Началници и надзиратели се мотаеха с наведени глави.

Желязко Денев завеждаше "Специална служба".

На вечеря в стола не се чува никакъв глас – чуваше се само тракането на лъжиците.

Всички бяха впечатлени от голямото събитие.

Един малдеж наруши мълчанието на нашата маса и направи безмилостна равносметка:

– Нещо, шпионската мрежа на Желязко Денев не бачка.

Нямам представа, как началникът е известил в София, но разбрахме, че големите специалисти пристигнали веднага с вертолет и още във въздуха взели две решения – първото, да сменята цялата управа на затвора. Направиха го.

И другото решение – ако хванат бягащи, търсещи свобода, да убият на място, без съд, най-малко двама.

Направиха и това. Убиха без съд Димитър Влайчев и Невзет Ниазин. Те бяха много млади.

Останалите двама ги съдиха....

Plovdiv through millenia (Пловдив през хилядолетията) - Bulgaria

http://www.youtube.com/watch?v=b1QjeTEQOZw

Не вярвай, не се страхувай, бори се!

На 18 (ноември 1989) се събра огромен митинг… Почнаха да говорят ораторите. Гледам плакат: „Искаме Илия Минев!” Наши приятели се подготвили, а аз нищо не зная. Търсят ме хора и ме заведоха до трибуната. Тъкмо да стъпя пред микрофона, който беше на по-висока платформа, гледам Кюранов. Вперил в мен един поглед, не ти е работа! Вика ми да не мърдам, така било наредено. И ми препречва пътя с коляното си. Казах си – уж общественик, журналист, а се занимава с работа на долнопробен полицай! Аз не исках да го слушам, но техните хора ме избутаха. На Петър Берон момчетата, с ленти, ме изблъскаха….Казвам на Берон – как може да се допуска такова нещо! Пак – така е наредено! Георги Спасов и Петър Берон в очите ми го казаха: демокрацията е за нас, не за тебе! И Каракачанов, Петко Симеонов – същото! Само Блага Димитрова и Петър Слабаков не се обадиха. Така и не ме пуснаха до микрофона. Андрей Луканов бил наредил това.

Mass protests in Bulgaria against the energy monopolies and the government

Mariya Petkova ‏@mkpetkova

Hundreds of thousands are out in the streets across #Bulgaria protesting private monopolies of utilities and economic hardship!!!

Adelina Marini ‏@AdelinaMarini

Thousands protest in various cities in #Bulgaria against high electricity prices, shouting "mafia" and "resignation", local media report

  

#Bulgaria - Twitter

Българска музика/Bulgarian Music

Българска народна музика/Bulgarian Folklore Music

The music of Bulgaria refers to all forms of music associated with Bulgaria like classical, folk, popular music, etc. Bulgarian music is part of the Balkan tradition, which stretches across Southeastern Europe, and has its own distinctive sound. Traditional Bulgarian music has had more international success, due to the breakout international success of Le Mystère des Voix Bulgares, a woman's choir that has topped world music charts across Europe and even farther abroad.^[1]
Bulgarian vocals are said to be "open-throated", though this is somewhat of a misnomer. Singers actually focus their voices in a way that gives the sound a distinctive "edge", and makes the voice carry over long distances.
http://en.wikipedia.org/wiki/Music_of_Bulgaria#Folk_music 

"ИЛЮЗИОНИСТЪТ"/THE ILLUSIONIST

ИЛЮЗИОНИСТЪТ from videokarikatura on Vimeo.

THE ILLUSIONIST******************************************** Защо хората харесват и вярват на Бойко Борисов? Един възможен отговор предлага видеопародията "ИЛЮЗИОНИСТЪТ". Със специалното участие на Жозе Мануел Барозо и Херман Ван Ромпой. THE ILLUSIONIST///political parody/// Stars: Boyko Borisov, Jose Manuel Barroso and Herman Van Rompuy.

УНИЩОЖЕНАТА АРХЕОЛОГИЯ И ИНФОРМАЦИЯТА, КОЯТО НИ ОСТАВИ ТЯ

Константин Каменов
Интелектуално звено “КОРЕНИ”

Тази тема е изключително благодатна от гледна точка на множеството културни пластове разкрити по земите ни и които в повече от случаите са като еталон за времето си. Безспорно, досега се разглежда предимно варианта - унищожение, осъществено от иманяри. Трябва обаче да обърнем внимание на заличаването на разкритите древности под безразличното отношение на държавата, общините и археологическите музеи.
Идеята да погледнем и върху този начин на унищожение на паметта ни предложиха изказвания на Карел Шкорпил. Сурова е неговата апокалиптичност, когато, пристигайки у нас, той споделя: ”Изпратен съм с мисия в България, подобна на тази, с каквато бе натоварен английският археолог Едуард Търнерели при изучаването на Булгар – да потвърди пред Европа, че Волго-Камските Българи са татаро-монголи, а аз – че Балканските Българи не са потомци на Аспаруховата ордица…”
Отново Шкорпил споменава за друга мисия на Русия с цел да се унищожава българската памет: ”Не е вярно твърдението на Успенски, че само Омуртаг е имал най-видна строителна дейност. Руснаците, които методично са унищожавали българските паметници, имали са за цел паметниците на царете от християнските времена да унищожат, а да оставят само тези от езическите…” Шкорпил се произнася по този въпрос, тъй като видният византолог Успенски, изпратен от руския император да извършва археологически проучвания в България, забранява на чеха, както и на преславския археолог Йордан Господинов, да провеждат разкопки във Велики Преслав. Според руският “учен” Царсимеоновият Златен век бил мъртвородена цивилизация и при едни разкопки в този район нямало какво да се открие. Може би по същите причини са били разрушени и паметниците от Волго-Камска България, Западен Сибир, Алтай и Северен Кавказ.
С този кратък увод поднесохме идеята, че ще се спрем предимно на въпроса за унищожаването на непреносими паметници. И докато във варианта, с който започнахме като свързан най-вече с иманярите, и откъдето можем да възприемем възгледа за преразпределение и на древното ни богатство, то в случаите, когато се унищожават археологически паметници, които не могат да попаднат в частни колекции,се разкрива една страшна тенденция. Примери, за тези безобразия са прекалено много, затова ще се спрем само най-фрапиращите и то от град Пловдив.
Първо ще разгледаме съдбата на разкопаната в цялост крепост Евмолпия, разположена на Небет тепе от Трихълмието. Чрез системни археологически разкопки, извършени през втората половина на XX век от нея са разкрити следните съоръжения:
1) Крепостни стени-тип циклопски градеж, датирани от преди 3 хиляди години. Тук трябва да отбележим, че според античните автори циклопите са тракийско племе, откъдето достигаме до извода за приемственост в строителната култура между местните траки и споменатото им родствено племе. По-голямата част от стените са запазени, независимо, че част от тях са заляти с бетон.(снимка 1)
2) Два вида порти – тип Микена и тип Троя. Над тях е открит равнораменен царски кръст, релефен образец, изписан в две окръжности.
3) Разкрит е храма в култовия център и култовия олтар от него. Последният е имал формата четиристенна, пресечена пирамида със съответните знаци символизиращи царските регалии. (днес е напълно унищожен)
4) Стълбището,което достига от подножието на тепето до северната му порта е изпълнявало двояка функция. От една страна чрез него се осъществява идеята за връзката между подземния свят с божеството, отъждествявано с храмовия комплекс. От друга – има чисто прагматична функция. Хората от крепостта са я използвали да стигнат до реката. Водите й имали и стопански функции. През този период Марица е била плавателна. (стълбищата са почти запазени, единствено поради факта, че са издялани в скалите, които е нямало как да бъдат взривени)
5) Разкрити са множество цилиндрични и конусовидни ями за ритуални цели.
6) Вградени стълбища.
7) Улици с каменна настилка и канали под тях.
Всичко отбелязано от тези археологически разкопки в комплекса е в окаяно състояние, а повечето дори са заличени. Документацията за находките е напълно унищожена, а самите находки изхвърлени. Някои от тях са, описаните от Климент Александрийски, предмети, поставяни в ТАЙНСТВЕНАТА КОШНИЦА, употребявани при посвещаването в Орфически ритуал.Между тях са колелото, пумпала, човешки фигури с подвижни крайници, спиралата, цифрите, отбелязани върху кръгли или друг вид глинени плочки, въз основа на които, по-късно,(снимка 2) Питагорейците създават стройната си философска система. Човешки фигури със знаци и числа по тях, с отбелязани тройки, петици, осмици и десетици. Трикраки масички - точни аналогии в Микена. Кръгове, дискове и кръстни знаци. Когато се е случило това деяние директор на Археологическия музей-Пловдив е Костадин Кисьов.
Другият обект, който ще обсъдим в доклада е античната базилика, която бе разкрита на няколко метра южно от фасадата на католическата катедрала “Св. Людовик”. До нея,когато се трасираше пътя през античния форум, бе открита още през 80-те години на XX век почти 20 метрова, монолитна колона, която бе с обиколка около 3 метра. Тя бе характерен пример за тракийската херметична мисловност, при която отличителна черта в строителството е именно монолитността, докато при елинската мисловност преобладава сигментарността. Два крана не успяха да повдигнат тази колона, след което някой издаде заповед и тя бе асфалтирана под пътя.
Самата базилика, една от най-ранните в Европа, дълго време бе оставена, след възстановката на мозайката й, под метална, защитна конструкция. От преддверието на западната й порта не бе прибран дори откритият цял скелет, който най-вероятно е бил на знатен владика от античността. След като преди няколко години конструкцията рухна, и мозайката, и скелета бяха захвърлени на боклука. Всичко бе напълно унищожено. Директор на АМ-Пловдив по това време бе Костадин Кисьов.
Така стигаме до едно от най-обемните, като мащаб и ценност на археологическите разкопки, заличително дело на Пловдивската история. Започваме разглеждането му със
“С Т А Н 0 В И Щ Е
на Бистра Колева - археолог - праисторик при Археологически музей
Пловдив
ОТНОСНО : Археологическото изследване
на скалния масив на обект "Княз Церетелев " 11 територията на Архитектурно-исторически резерват Старинен Пловдив
По устно искане на Жени Танкова, археолог при Археологическа музей - Пловдив, ръководител на спасителен обект " Княз Церетелев " започнах почистване на скалния масив от вътрешната страна /западно/ на  кьсноантиината крепостна стена. Преди започване на изследването собственика с машина е отнел културния пласт до слой с червенокафяв цвят / обявен за изветряла скала /. Скалният масив, за да се подготви за взривяване допълнително е почистен на ръка. Имено след това почистване Жени Танкова установява присъствието на различни изсичания, което стана причина за намесата на праисторик.
След почистване на скалата от запазения на места слой с червенокафяв цвят и масата получена при пробиване на дупките за взрив се установи следното :
В южния сектор се откри кладенец с дьлб. около 3 м. Запълнението не е изчерпано.С 4 правоъгълни блока е бил затворен. В пространството източно от него се почистиха скални изсичания с конусовидно сечение разположени в кръг и свързани с улеи.
Непосредствено до крепостната стена се откриха две изсичания с правоъгълен план, разположени едно до друго и застъпени от нея. По вертикалните стени на южното личаха ясни следи от метално шило. В същото това врязване по западната и южната страни са разположени с правоъгълна форма, свързани помежду си с улеи. В запълнението на едно от тях / смолисточерен цвят / се откри монета от Гордиан III. Към тези вкопавания се проследиха и улеи, които ги свързват с ямите разположени източно от кладенеца.
В северния сектор се разчистиха 4 амтропоморфни пластично моделирани фигури с дьл. от 1.5 до 2.5 м., разположени радиално спрямо център, който остана неизяснен под насип. По своя стил имат пълни аналогии с иконографията на енеолитната мраморна пластика. Цялото пространство под тях е оформено на големи правоъгълни полета, които преминават под късноантичната крепостна стена.В тях с плитки врязвания са изсечени различни изображения - силно схематизирани антропоморфни фигури, триъгълници, знака " вулва ", кръгове.
Отделни изсичания намират пълни аналогии с елементи от скалните светилища в Източните Родопи, изсичанията в Горталово / публиликувани от В.Миков и М.Цончева / и такива от Сиракуза .безспорно датирани в VI хил.пр.Хр.
Археологическите наблюдения, предварителните резултати от формално -  типологическия анализ и стратиграфската ситуация дават основание да се твърди, че сме попаднали на малък сектор от скално светилище функционирало през праисторическите епохи до самия край на I хил. пр. Хр. Аргументите за предложената датировка е керамиката характерна за римската епоха в Тракия, открита в пласта с жълтокафяв цвят, с който бяха засипани скалните изсичания върху целия масив, останките от розов хоросан върху големи сектори, монетата и късноантичната крепостна стена, която в целия сектор преминава върху тях.” (снимка 3)
Този обект бе взривен от пловдивския бизнесмен Тиберов., който построи на мястото огромен “палат”. По това време директор на АМ-Пловдив бе Костадин Кисьов.
Краткото описание на взривения култов център според двете археоложки и изследователите от нашето звено, единият от които щеше да бъде пребит от бодигардовете-охранители на бизнесмена, ни дава частична представа за духовните възгледи и материалните умения на (прото-) траките от преди близо 8000 години. Разгледан в кръга на другите праисторически светилища от района, този обект можеше да се превърне в още една буква от азбуката, с която някой ден щеше да бъде подробно описано миналото ни и издирени корените ни. Нехайството на Общината и Музея, които позволиха обектът да бъде унищожен могат да се отъждествят с геноцид спрямо паметта на човечеството, българския народ и в частност на пловдивчани. Помислете си какво би станало ако някой взриви Стоунхендж, унищожи статуите на Великденския остров или разкритото неолитно селище в Чатал Хюйк? Ето, точно престъпление от подобен род бе направено в Пловдив, но досега никой не е наказан за това.
Тук ще продължим малко по-емоционално, защото ако не се бяха случили предходните унищожителни действия, нямаше да се налага да предлагаме следните въпроси:
Знаете ли, че Пловдив е най-древният съществуващ днес град?
Знаете ли, че по време на Троянската война, само един от кварталите (=фила) на Пловдив е бил десет пъти по-голям от цитаделата на Троя и Микена?
Знаете ли, че Пловдивските спортни игри, известни като Кендрисийски, много години са били по-популярни от Олимпийските?
Знаете ли, че в Пловдив са запазени едни от първите светилища посветени на орфическия Аполон, една от първите европейски синагоги и една от първите християнски базилики?
Това е само една малка част от неоспоримите факти, свързани с древността и уникалността на града ни. За съжаление обаче,информация за тези неща, почти няма откъде да получите, не само поради унищожаването на древните паметници. Освен това, някой системно се опитва да заличава и фалшифицира историята на града ни и паметта за него. Като капак на всичко дойде натрапения паметник на Филип II Македонски “основател на Пловдив”. По този начин се изтрива голяма част от славната древна история на града ни. От друга страна се утвърди една лъжа, която ще продължи да промива мозъците на идващите поколения. А идеята й е, че Градът на тепетата е създаден от този македонски владетел. Тя е прокарана през Възраждането ни, но от гръцките фанариоти, които продължават да твърдят, че земята до Стара планина е гръцка, защото била населена с гърци.
Пловдив не може да бъде основан от Филип II Македонски през 342-341г.пр.н.е.(както и през която и друга година от живота му), като полис от гръцки тип по няколко много елементарни причини:
Първо – за една година, при положение на война, е било трудно да се създаде лагер за бойците, камо ли да се направи цял град.
Второ – Всички автори от времето на Филип, а и след него, са единодушни, че той не е възприел древноелинската култура. По тази причина е наричан “варварин” именно от почитащите тази култура. Помислете върху въпроса: Как, след като не е приел този вид култура, Филип II ще съумее да създаде град от полисен тип, характерен само за нея?
Трето-досега не е открита нумизматика, чрез която Филип II Македонски да се е опитал да остави спомен за евентуалното си завладяване на Пулподева.
Четвърто – липсват епиграфски паметници, които да потвърждават, че разглежданият владетел някога е стъпвал в града ни.
И Пето,но не най-маловажно. Историята все още е интердисциплинарна наука. Затова са необходими и сведения от археологията. Тук обаче спорове няма. Върху повече от шест хилядолетния тракийски пласт е положен направо Римският. Липсва елински, липсва македонски. Искаме да отбележим, че учените от БАН също са забелязали тази “малка подробност”. Как да си обясним факта, че ако Филип II е основал Пулпoдева или по-старата Евмолпиа, той не е съградил нищо, дори и в далечните околности на града ни?
Относно древни автори, като Тацит, Плиний Стари, Дексип, Помпей Трог и Амиан Марцелин трябва да посочим, че тези хроникьори са живели много след Филип II и не са познавали от лични наблюдения действията му.
Искаме да обърнем внимание на факта, че на споменатите антични автори не се гледа с необходимата критичност. Който и да прочете внимателно Помпей Трог и Амиан Марцелеин и ще се убеди колко категоричен е изказът им. Това от своя страна свидетелства, че те са били убедени във верността на фактите, които предлагат.
В друга плоскост е сведението на Дексип:
“Градът Филипопол се намира на границата между земите на траките и македоните и лежи на река Хебър (дн.Марица). Казват че негов основател бил Филип, синът на Аминта, по чието име бил наречен и градът. Скитите нападнали този най-стар и най-голям град и го обсадили…”
Анализирайки текста веднага можем да посочим най-отличаващите го особености:
Първо – за основателя на града Дексип започва с несигурното “КАЗВАТ”. Оттук следва, че той не е убеден в това и не иска да се ангажира с подобен факт.
Второ – той категорично отбелязва “най-стария и най-големия град”. Тази категоричност е поднесена дори като възхищение. Независимо, че глаголите към текста са в минало време, те само ни показват, че авторът уважава точността, защото не ни поднася като очевидец нещо, на което не е бил свидете. Категоричността му от своя страна отхвърля като достоверна вероятността Филип II да е основател. Как би могъл най-старият град да е създаден само преди някакви си седем века от времето на Дексип?
И защото много хора все още не са добре запознати с някои световни класификации дадени на града ни ще отбележим един факт, който трябва да се знае от всеки пловдивчанин - ЮНЕСКО обяви Пловдив и Дамаск за най-старите градове, запазили местата си.(графика 3)
Що се отнася до думите на Тацит и Плиний Стари, ще обърнем внимание на една друга наука, която разглежда варианта “УПОДОБЯВАНЕ”.
Терминът Филипопол се отбелязва за първи път след Филип V (пребивавал в Пловдив между 200 и 197г.пр.н.е.)в труд на Полибий.(живял между 201-120г.пр.н.е.).Той не споменава кой Филип е назован. Но, творилият три века след Полибий, Тацит, тъй като се позовава на него, поставя по-известния Филип II за владетел, който, според последният автор, е дал името си на Пулпудева. Това уподобяване става, защото за Полибий не е нужно да упомене за кой точно Филип говори. За него е било немислимо да обяснява на съвременниците си, че Филип V е поставил името си върху града. Това е било всеизвестно на всички от това поколение.
Почти същото уподобяване се забелязва и при Плиний Стари, който дори погрешно поставя прозвището Понеропол върху Пулпoдева, вместо върху Кабиле.
Тук отново трябва да насочим вниманието към друга наука, каквато е езикознанието. Както се изразяват учените от БАН: “Вероятността Пулпoдева да е тракийският превод на Филипополис не е изключена така, както и Филипополис да е старогръцкият превод на Пулпудева.”
В случая сме длъжни да ви уведомим, че доскорошния превод на Пулпудева бе “Град около реки или блато”. Вече се разглежда и вероятността преводът да означава “Градът на кварталите (=фили)”.
Относно популяризирането на древната пловдивска история са нужни и сведения на автори като Демостен, Теопомп, Страбон, Йордан, Анна Комнина и много други. Всички те твърдят, че траките са създали града ни. Те са го градили дори по времето на римските гарнизони. Траките са останали наши предци така както и древните българи.
От по-късни автори се разбира, че названието Филипополис е добило гражданственост и се е използвало предимно от чужденци, едва след римския император Филип Араб. Това е владетелят, който толерира християнството и го утвърждава като официална религия в най-стария и най-големия град в света.
Към сведенията предложени до тук ще представим и един важен извод на археолозите. Първият от симпозиумите, които признават разкопките (вече унищожени) в града Евмолпия , провеждани между 1975-1985г.г., е Баденският. В него участват най-добрите европейски специалисти в областта на древните гадове. Когато той се провежда в Будапеща едно от заседанията му е преместено в Пловдив. На него се доказва, че Евмолпия е един от най-ранните градове от Източно-средиземноморски тип. Там вече се съобщава, че той е десет пъти по-голям от много по-младите от него Троя и Микена.
Десет години по-късно Институтът по Тракология при БАН, с тогавашен директор, покойният вече, проф.Александър Фол, вземайки под внимание важността на същите разкопки, провежда Международния симпозиум “Филипополски седмици на тракийската история и култура” с тема “Появата на ранните градове и древнотракийския град Евмолпия върху Трихълмието.”
След посочената безпочвеност на твърдението, че Филип II Македонски е основателя на Пловдив, сред научните среди, на специалистите подържащи поднесената теза започнахме да си задаваме два въпроса. Умишлено ли бе манипулирано общественото мнение като се поднесоха фактите само от гледната точка на учените застъпващи идеята, че Филип II е основател на града ни, заедно с техните изводи?
Все ни се ще обаче вярваме, че и нашата гледна точка за създаването на Пловдив като град, е изключително ценна за историографията. Но при това ни виждане остава открит другия въпрос - защо бе монтиран “паметника”? Не ни се ще да вярваме, че става въпрос за много пари, защото популярно поднесено, появата на тази скулптура в града ни е все едно в Москва да поставят статуя на Хитлер, който също никога не е превземал руската столица. Мислим, че е крайно време да бъде демонтиран. Тъй като учени, които продължават да подържат възгледа, че до времето на Филип II Пловдив няма град, защото е представлявал съвкупност от царски резиденции, тук е мястото да поместим, нужно е да поместим и виждането по въпроса КАКВО Е ГРАД. Ще предложим обобщеният възглед на изключително добрите специалисти в тази област В.Масон и В.В.Андреев Само словоредът при тези учени е различен, но не и фактологията:
„Град е – селище с население с поне около 5 хиляди души, масивни архитектурни градежи като крепостни стени, порти, кули, улици с каменна настилка, вкопани в скалите култови ями, изсечени и градени каменни стълби, храмове, аристократични дворци обособени квартали.” Трябва да посочим, че всяко едно от селищата, превърнали се впоследствие във фили е притежавало тези изисквания. Това важи и за Евмолпия, и за Родопиада (=Родопида), и Кендрисос, и Орфида, и Каменица, и Пулподева и всички останали.
За да се види по-добре вредността от този монумент ще насочим вниманието върху част от други унищожени древни обекти на града ни. Така ще видите как година след година се орязва древността на Пловдив като се приближава систематично неговото начало до времето на Филип II (едва IV в. пр. Хр.)
Преди няколко десетилетия, когато в ГРАДА НА ТЕПЕТАТА бе унищожен част от форума, за да се прокара път, малко бяха хората, които ги заболя за унищоженото наследство. И не защото пловдивчани не милееха за старините си, а защото повечето от тях знаеха, че при комунистическата власт, каквото решат управляващите, това става. По време на същата тази власт бяха унищожени и разкопките, извършени от Димитър Цончев на най-високия хълм в града – Джендем тепе. Независимо, че там бяха разкрити основите на една от най-древните християнски базилики, както и част от храма на Аполон Кендрисийски . Тогавашната власт заля археологията с бетон, правейки неизползваем басейн, и всичко приключи. Сринато със земята бе Ясъ тепе I, което археологът-праисторик Петър Детев подробно проучваше, като едно от най-старите неолитни поселища. Същото се случи и с един от другите разкрити праисторически обекти на П.Детев. От години една от базите на Археологическия музей, намираща се на ”Брезовско шосе” (Плоска могила: Ясъ тепе II; една от филите на Пловдив) бе оставена разбита и без контрол, от което се облагодетелствуваха най-различни хора, като по този начин завинаги се изгубиха следите на много от артефактите, които уж се съхраняваха там.
Унищожена бе и Римската баня с уникалния хипукаус, намираща се на ул.”Георги Тертер”№1.
Най-древната синагога, открита на територията на България и най-голямата за своето време, бе проучена като археологически обект също в Пловдив. Освен основите, при нея бе доста добре и в цялост запазена мозайката. Днес този древен духовен център също е в небитието, защото е цялостно заличен. Върху археологическите разкопки на бул.”Княгиня Мария Луйза”, срещу църквата “Света Петка-Нова”, където се намираше обекта, сега има само бурени и филизи, както и фургони на “чистотата” .
Наскоро бе разбито друго светилище в резерват “Старинен Пловдив”, което се намираше в южната част на ул.”П.Р.Славейков”. Изследователската група на ИЗ “КОРЕНИ”, към която имам честта да принадлежа, описа и филмира този обект. Така мога да ви разкажа каква уникална изработка бе премахната от Пловдивската история. Става въпрос за почти триметрова наклонена скала, в горния край на която имаше възрожденска постройка. На източната скална част, по наклона, ясно си личеше релефно изображение на човешко лице с очи, вежди, нос, уста и уши. Под лицето, върху леко ерозирал конус имаше издълбана ямичка, символизираща човешки пъп или идеята за Плодородието. По цялата фигура личаха и изветрели от времето бои – предимно червена, охра и черна.
Освен това в основата на скалата имаше праисторическа идеограма за Отвъдния свят. Встрани от нея пък бяха маркирани стъпала от Символната връзка между световете. ИЗ”КОРЕНИ” използвайки старинен ритуал даде на този култов център названието “ЛИЦЕТО НА БЕНДИДА”. Предполагахме , че под основите на къщата съоръжението продължава, но старата постройка бе съборена. Култовият център унищожен, за да се изгради на това място някаква си нова безлична сграда. Ще направим бегло сравнение, засягащо археологията, с позицията на друга държава. “ЛИЦЕТО НА БЕНДИДА” има пълен аналог с камък от XII в., на който е изобразен викингският Бог Локи. Последният обаче и до днес се пази в Музея на изкуствата Орхус, Дания. Унищожаването на последните отбелязани обекти бе по времето, когато директор на АМ-Пловдив е Костадин Кисьов.
На милостта на времето са поставени източната порта с останките от антична римска болница в нейния регион, гробницата в квартал Филипово, останки от антични римски пещи с северо-западния край на Цар Симеоновата градина.
Унищожени са скали от източната страна на Трихълмието, със съответните, непроучени, праисторически знаци и релефи по тях.
Последните отбелязани деяния са по време, когато директор на АМ-Пловдив е К.Кисьов.
Тъй като темата, както бе формулирана, не би могла да се изчерпи като фактология дори в рамките на цяла конференция, с последния важен факт, който си набелязахме също като изключително ценен, ще се ориентираме към приключване.
По сведения на Анна Комнина, в източната част на заличеното, против нормативните актове, Марково тепе е имало важен саркофаг. Заедно с всички съоръжения от този най-малък Пловдиски хълм и статуята на Херакъл, намирала се на Бунарджика и за чието съществуване данни помества и Апостолидис, както може би вече се досещате, според названието на доклада, са унищожени.



ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Акимушкин,И. По пътеките на легендите.С., 1991.
Андреев,Ю.В. Ранние форми урбанизации. ВДИ, 1987.
Апостолидис, К. Историята на град Филипопол от най-дълбока древност до наши дни. Атина. 1959.
Богданов,Б. Орфей и древната митология на Балканите. С., 1991.
Божков,Хр. и Пейков,В. Монети и монетосечене през вековете.С., 1995.
Бъчваров,К.Неолитни погребални обреди. С.,1993.
Величков,Ст. Българите са най-страите поселници на Балканския полуостров. С., 1943.
Георгиев,Вл. Траките и техният език. С.,1977.
Георгиев,Г.Ил. и Н. А. М е р и е р т. Раскопки многослойното посоления у села Езеро близ г. Нова Загора в 1963 году. - ИАИ, XXVIII, 1965.
Даскалов,Д. Българите, потомци на царствените скити и сармати. С., 1913.
Добруски, В. Няколко историческо-археологически бележки. БАН. Книга III. 1914.
Домарадски,М. Трако-гръцки търговски отношения.Септември. т. I., 1995.
Драганов,Д. Монетите на македонските царе.част I.От Александър I до Александър Велики.Ямбол. 2000.
Ейду, Анри-Пол. Истини и загадки на археологията.С.,1976.
Елиаде,М. История на религиозните вярвания и идеи от каменния век до Елевсинските мистерии.С., 1997.
Заимов,С. Миналото. Пловдив. 1899.
Захариева,Л. Мегалитни архитектурни паметници в България и в други страни. С., 1999.
Казанджиев, Б. Мавзолеят в Халикарнас. Сп. Спектър. 1973.
Ковачев,Й. Принос към историческата карта на България. С., 1927.
Лозанова-Станчева, В. Мито-ритуалният комплекс на тракийските котитии. С.,1993.
Массон, В. М. Проблема древнего города и археологические памятники Северной Бактрии. - Древняя Бактрия. Ленинград, 1974.
Массон,В.М.Первме города (К ироблеме формирования городов в среде ранне-земледельческих кульгур). - Новейшие открития советских археологов. Киев, 1975.
Массон,В.М. Формирование раннеклассового общества и вопросы
типологии древних цивилизации. - Древний Воеток и античньги мир.М., 1980.
Массон,В.М. Алтын-депе. - Труды ЮТАКЭ, т. XVIII, Ленинград, 1981.
Массон,В.M. От возникновения земледелия до сложения раннеклассового общества. - В; Доклады сообщения археологов СССР на VII международном конгрессе доисториков и протоисториков. М., 1966.
Массон,В.М. Неолит Южной Турции, - В; Археология Старого и Нового света. М., 1966.
Массон,В.М. Экономика и социальны строй Древних обществ.Ленинград, 1976.
Мелерш,Х. Минойският Крит.С., 1978.
М е р п е р т,Н.Я. К вопросу о связях Анатолии и Фракии в раннем бронзовом веке. – Sbornik narodniho muzea v Praze. 1/2, 1966.
Мерперт,Н.Я. Древнейшие каменные крепости Болгарии. - В: Новое в археологии. М., 1972.
Мерперт,Н.Я. Первий год работ Советско-Болгарской зкспедиции. - КСИА АНСССР. 93, 1963.
Мерперт,Н.Я. Археологические исследовапия в Южной Болгарии в 1963 г. - КСИА АНСССР. 100, 1965.
Минков,В., Георгиев,Г. Ил., Георгиев,Вл. Надписът върху
кръглия печат от Караново - най-древната писменост в Европа.- Археология,1969, кн. 1.
Миков,В. Принос към предисторическата култура у нас. ИБАИ, V, 1929.
Мушмовъ,Н. Монетитh и печатитh на българскитh царе. С., 1924.
Неделчев,Н. Thracia libera. Велико Търново. 1996.
Николов,Б. и Вл.Георгиев. Наченки на писменост през халколитната епоха в нашите земи. - Археология, 1970.
Першиц, Л. И., Монгайт,А.Л., Алексеев, В, П. История первобытного общества. М., 1968.
Пhевъ,В.Градъ Пловдивъ минало и настояще. Част I Пловдивъ въ миналото. Пловдивъ. 1941.
Попов,Д.Богът с много имена.С., 1995.
Попов,Д.Залмоксис религия и общество на траките.С., 1989.
Попов,Р. Разкопки в пещерата Моровица. ИБАД, т.III, св. II, 1913.
Саваренская,Т.Ф. История градостроительного изкусства. М., 1984.
Спиридонов,Т.Тракийският етнос проблеми на формирането и развитието. С., 1991.
Стойчев,Т.Археоастрономия.С., 1998.
Титов,В.С.Неолит Греции. М., 1969.
Т и то в,В.С. Древнейнтие земледельцьт в Европе. - В: Археология Старого и Нового света. М., 1966.
Фол,А.Политика и култура в древна Тракия. С.,1990.
Фол,А.Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха.С., 1975.
Фол,А.Тракийският Дионис. Книга първа Загрей.С., 1991.
Фол,А.Тракийският Дионис. Книга втора Сабазий.С., 1994.
Фол,А.Тракийската култура казано и премълчано.С., 1995.
Фол,А. и Спиридонов,Т. Историческа география на тракийските племена до III век пр.н.е. БАН. 1983.
Христов, Ст. Храмът на бога Дионис – голямата загадка на Родопите. Сп. Спектър. 1973.
Чайлд,В.Г. Древнейший Восток в свете нових раскопок. М., 1956.
Чиликов,Д.Миниенциклопедия Навлизане в тайните.Пловдив. 1994.
Чиликов,Д.Балкански мистерии.Пловдив.1994.
Шкорпил, К. и Х. Паметници. Разработване на кремъка в предисторическо време. БИД. Книга VII. 1892.
Шкорпил, К. и Х. Черноморското крайбрежие и съседните подбалкански страни в Южна България. БАН. Книга III (продължава в Книга IV). 1914.

СБОРНИЦИ:
Вестник древней истории.т. 1; 2; 3; 4. Москва. 1972.
Годишник на археологическия музей Пловдив, Кн.IX, Сборник в чест на 100-годишнината от рождението на Димитър Цончев,Пловдив, 1999.
Годишник на народния археологически музей Пловдив. Книга I. С., 1948.
Годишник на народния археологически музей Пловдив. II. Археологически вести. С., 1950.
Известия на музеите в северозападна България.Том 21. Враца. 1993.
Известия на музеите от южна България. Том 1.Пловдив 1975.
Известия на музеите от южна България. Том 2.Пловдив 1976.
Известия на музеите от южна България. Том 3.Пловдив 1977.
Известия на музеите от южна България. Том 5.Пловдив 1979.
Известия на музеите от южна България. Том 7.Пловдив 1981.
Известия на музеите от южна България. Том 12.Пловдив 1986.
Известия на музеите от южна България. Том 15.Пловдив 1989.
Неприсъхващи извори документи и материали из историята на Пловдив и Пловдивско.
Пловдив,1975.
От Египта до Китая. Москва. 1998.
Проблеми на древната обща история и култура.С., 1995.
Първи конгрес на Българското историческо дружество. 27-30 януари 1970 година. Том първи. С., 1972.
сп.Тракия. бр. 3.Пловдив. 1976.
XXXIV национална конференция по археология. Археологически открития и разкопки през 1988г., Кърджали. 1989.
XXX национална конференция по археология. Археологически открития и разкопки през 1984година. Сливен. 1985.


НАУЧНИ РАЗРАБОТКИ НА ПЕТЪР ДЕТЕВ:
Преглед на праисторическите проучвания в северните склонове на Родопите.
Разкопки на Небеттепе в Пловдив през 1969 г.
Опит за различаване на неолитните брадви от длетата, теслите, мотиките и палешниците.
Разкопки на Небеттепе в Пловдив
Праисторически накити в Пловдивския народен археологически музей.
Материали за праисторията на Тракия.
Характерни черти на глинените съдове от Бронзовата епоха.
Энеолитические модели мебели из Болгарии.
Каменни боздугани.
Селищна могила Разкопаница. Отпечатък от известията на Археологическия институт. XVII. 1950.
Разкопки на селищна могила Ясатепе в Пловдив през 1959 г.
Материали за праисторията на Пловдив.
Massues de Pierre.
Olityczne modele mebeli z Bulgari.


Archeologicke rozhledy, Praha, XXXVI - 1984.1.
Archeologicke rozhledy, Praha, XXXVI – 1984.2.
Archeologicke rozhledy, Praha, XXXIX – 1987.4.
Childе,V.G. Тне urban revolution. - Тown Рlanning Reviw. 1950, vol. XXI.
Pulpudewa. Semaines Philippopolitaines de l’histoire et de la culture thrace. 2. Plovdiv, 4-19 octobre 1976. Sofia, 1978.

Суровата истина за Шеврон

http://www.youtube.com/watch?v=6eBhbZLENrg&feature=channel_video_title

Филмът "Суровата истина за Шеврон" разказва историята на 30 хиляди жители на амазонската джунгла в Еквадор, които обвиняват Шеврон за престъпления срещу тяхната земя, свобода и живот.
Филмът внимателно проследява тъй наречения "Амазонски Чернобил", предизвикан със съучастието на редица правителства на Еквадор.
Шеврон в продължение на 3 десетилетия замърсява почвата, въздуха и водата в един район, който днес е наречен "Мъртвата зона". Мъртва като жервите на рака, левкемията и тежките малформации на роднините на малкото оцелели местни жители, които разказват историята си.
Филмът е сниман в продължение на 3 години, благодарение на усилията на режисьора Джо Берлингър и неговия екип, работили жертвоготовно в тази територия, замърсена от токсични изпарения и с риск за сигурността си. Но тази история за местното население и Шеврон трябваше да бъде разказана, и сега е ваша задачата да я преразкажете и да информирате хората каква е истинската цена на петрола, за съжаление заплатена с човешки животи.

Третата национална катастрофа

http://vbox7.com/play:cfc6d6a4
http://www.youtube.com/watch?v=BOkYw7vVjEQ&feature=channel_video_title

Тайните на Черно море (Secrets of the Black Sea - Uncovering the Roots of Early Civilization)

http://www.youtube.com/watch?v=vKakFvlD5MM

ПРЕЧУПЕНАТА СВЕТЛИНА

Интелектуално звено „КОРЕНИ” води доста БИТКИ, на които гледам като на на мини модел на битките, водени от целия български народ през последните 20 и няколко години. Доста често, като се прочете тази агресивна дума, от паметта и мислите на човек изплуват образи на оръжия, трупове, кръв и т.н. Всъщност нашите битки бяха по-скоро опит за отстояване на морални стойности и ценности, с които да се противодейства на непонятни решения на Община, на арогантността на силовите групировки и разни други анонимни личности, заличаващи културни ценности в Пловдив. А „делото” на противостоящата страна можеше да се обясни само с удовлетворяване на лични материални мераци, както и постоянните стремежи към възможно по-охолен живот.
Почти всяка от тези наши битки бе предварително загубена, а разрухата след нея са описаните частично, унищожения на архитектуарни, археологически и други символни паметници в Града на тепетата. Защитата на съзиданото от предците бе изпълнена с ентусиазъм, а покрусата след това водеше винаги до частияна загуба от собствената самоличност.
Единствената ни частична победа бе, че на постамента на паметника на Филип II бе премахната издеята за първоначалния надпис, който по искането на събратята от град Солун, трябваше да гласи: ОСНОВАТЕЛ НА ГРАД ПЛОВДИВ – не пише!
Тези дни (след 10.XI., но 2010г.) паметникът ще бъде демонтиран. Сведенията са точни, защото са получени лично от директора на НИПК – клон Пловдив. По събрани от нас сведения обаче, по-късно Общината щяла да го премести и да го монтира отново на около 70м. от сегашното му място, в югоизточна посока.
Естествено, обсъдихме въпроси и взехме решение, с което им казваме ДА СА ЖИВИ И ЗДРАВИ!
ИЗ „Корени” няма да води битка с това. В сърцата и с очите си видяхме – това е ПАМЕТНИК НА СЕРВИТЬОР. Филип II, македонският владетел, никога не е влизал в Пловдив, така че, защо да хабим енергия за нещо, което никога е съществувало в града ни?! НЯМА ГО!
Че някакъв сервитьор щял да стои обслужващо, след като е платен от гр. Солун!? Ами това е доста почтенно и приятно за всички потомци на някогашните траки и българи, останалив този чуден град! Доста рядко се среща в последно време някоя държава да поиска да изпрати на друга не някой символ на велик владетел, а паметник на лакей-сервитьор, който сервилничено поднася три шоколадови скалички на всички жители и гости на града. Естествено, че се прекланям пред този доблестен жест и на събратята от гр. Солун, и на Пловдивската община и Кмет, чрез които се сдобихме със сервитьора Филип Две. Можем да мечтаем и за сервитьори от ранга на Марк Крас, бармана Баязид или по-ранния прислужник в ресторанта Балдоин, но...на нас, този леко приклекнал Филип Две от Солунска кръчма доста ми допада. ДА БЪДЕ!
Доста хора още се карат, че Альоша трябвало (или не трябвало) да бъде (или да не бъде) на втория по височина Пловдивски хълм. Драги съграждани, защо хабите толкова енергия за глупости? Ракийката, салатката, туршийката са по-приятни неща, отколкото кавгата. Та този паметник е отдаване на почит на Волжките българи – наши генетични братя, които сразиха Нацизма и помогнаха на целия СССР да просъществува още някакви си 50 годинки! Не си ли спомняте, че именно тези наши роднини спечелиха най-важната битка, която бе при Волгоград и дори забиха финалното знаме над Райхстага? Сега за това знаме се борят и руснаци, и украинци, и дегестанци и какви ли още не. Ние сме си скормни открай време и си мълчим. Защо ни е да участваме в кавги, но фактите са неоспорими: Нито американци, нито англичани, нито французи, нито окйто и да е от западните съюзници, нито руснаците и техните приятели от Източния блок, не посмяха тогава да открият в себе си сили, да пробият най-страшната СС отбрана и забивайки знамето над най-важния нацистки център да сложат край на тази безсмислена война. НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, ГО НАПРАВИХМЕ, ЕДИНСТВЕНО ЗАРАДИ МИРА. Това беше наш събрат от Волжка България и с този паметник отдаваме чест и на него. Така че, оставете кавгите и продължавайте с радостта и веселието – все пак БЪЛГАРИТЕ ПОБЕДИХА НАЦИЗМА, НЕ НЯКОЙ ДРУГ! Но...ДА СА ЖИВИ И ЗДРАВИ И ДРУГИТЕ!
Археологията била унищожена!!!??? Та в доклада си писах и беше прокарано като идея още в заглавието – какво ни остави тя? Тя ни остави духа, душата и мъдростта и толкова ли бе трудно да се проумее, че материалното винаги е тленно?! Който иска да руши!
Траките са били херметици. Сегашният свят пък върви към гибелта си, следвайки елинския прагматизъм – ДА СА ЖИВИ И ЗДРАВИ! Всички ще умрем! Продължението, след това, не мога да ви го кажа, защото в херметизма това не е прието – ЗАТВОРЕТЕ ВРАТИТЕ ЗА НЕПОСВЕТЕНИТЕ и ПОЗНАНИЕТО НЕ Е ЗА ВСЕКИ.
Така че...умни сте, мъдри сте – спрете с това глупаво хабене на енергия, която сте увеличили до безкрайност във форума след доклада. Четете внимателно и вижте, че съм го препоръчал предварително!
Бюстът от паметника на възрожденеца Йоаким Груев е откраднат и не е възстановен почти 19 години. И всичко това пред постъпите на Стария Пловдив. Направих обаче голяма грешка като писах на Кмета, че това е недопустимо. Извинявай, Кмете! Бюстът стои, а над него е духът на Йоаким Груев. Защо ни са нужни паметници на титаните на Българското Възраждане, когато те са постигали всичко най-вече чрез енергията на духа си? За нас Йоаким Груев си е жив и ние помним!!!
Е, това е. КОЙТО ИМА ОЧИ – НЕКА ПРОЧЕТЕ...НА ГЛАС, А КОЙТО ИМА УШИ...НЕКА ГО ЧУЕ!
Не ние, предците ни са го казали, знаейки думите на НАЙ-ВИСШИЯ –
БОГ ВИЖДА и
НЕБЕТО ПОМНИ!
Интелектуално звено „Корени”

ДУШАТА НА СЕЛО ПИПЕРКОВО

Йордан сред природата със семейството и майка си

Видяна през живота на българина Йордан Павлов

Когато стигнем до въпрос, който засяга българската
народопсихология, веднага правя асоциация с трудовете на Ив. Хаджийски, М. Семов и Цв.
Тодоров.

Но в настоящия материал извършвам една по-особена
разработка. Основният въпрос в нея е КАК СЕ ПОЯВЯВАТ ТИТАНИ НА ДУХА В БЪЛГАРИЯ?
При разглеждането му обаче ще започна с най-важната констатация от
изследването.

За да се стигне до възможността да се появят подобни личности, между които на първо място изпъкват имената на Паисий Хилендарски, Г.С.Раковски, Хр. Ботев, З.Стоянов, е необходимо преди това да се е извисила една по-голяма плеяда. Тя, по правило, е известна на по-тесен кръг от хора, предимно учени.Между тях могат да се изброят имена като Йеросхимонах Спиридон, поп Минчо Кънчев, Лука Касъров, Драган Манчов, Маньо Стоянов, П. Маринов и др., и др.

Независимо, че съм се занимавал с делото на повечето от тях, нещо сякаш все ми убягваше при това изследване, чиято тема предварително си бях набелязал.

Напоследък се появиха доста краеведски, родови и етнографски изследвания на ентусиасти и... специалисти. Едно от тях обаче, сякаш буквално ми посочи отговора - „Село Пиперково Русенско” от Светланда Рашкова, а пасажът, който ми достави духовно удовлетворение за дългогодишните ми търсения, бе откъс от автора за нейния баща:



Тази книга посвещавам на баща си ЙОРДАН ПАНАЙОТОВ ПАВЛОВ, който в последните дни от живота си написа: “Много хора обичат обич за обич, а аз един път обичам дори вече и да не ме обичат никога. Материалната цел за мен в живота не е била никог...а първа цел за постигане. Аз исках да бъда полезен на обществото с цялата си душа и сърце, с цялото си човеколюбие и омраза към завистта, мошеничеството, кариеризма, егоизма, самолюбието и други подобни пороци намиращи се в съвременното човечество. Обичам те семейство над всичко мило и скъпо, но най-обичам нашата мила Родина, а после теб жено и скъпи рожби. Знам, кратък е живота земен”.

По-нататъшните ми разсъждения върху тази невероятна личност, се базират и на фактологията, предоставена ми от дъщеря му на поставените й от мен въпроси. Този българин е именно един от споменатото множество, което е моделирано буквално от ср...едата и времето, сред които живее. Селото, както се разбира и от заглавието на книгата е Пиперково, община Ценово, Русенско. Времето е средата на XX век.

Всяка една българска махала, селце или градец, за период от някакви си 30 до 50 години, избират своята „черна овчица” и тя се превръща в емблемата им пред останалия свят. Бих казал, че тези символи, както и други, от по-големите градове, са грунда върху платното на българската народностна душа (както би се изразил един художник). След тях се пръква плеядата, а като връх на „айсберга” са титаните.

За подобни хора е невероятно красиво да се пише. Всеки един детайл от житейския им път е самобитен, а понякога тъй неповторим, че не се среща аналог дори сред Духове на мисълта от световна величина.
Та ето и „ИСТОРИЯТА ВО КРАТЦЕ О ПИПЕРКОВСК...ИЙ МОНѪЖЪ ДОСТОЙЫЙ И НАРИЦАЕМЫЙ ЙОРДАН ПАВЛОВ”:

Роден на 19.I.1931г., той е потомък на двата големи рода в селото – Паулюути (Павлови по бащина линия) и Минюути (Миневи, по майчина). Още с пръкването си на този свят, неговият живот е обвързан с доста древен български обичай. Ще го представя чрез Пиперковския етнографски вариант, така, както ми го е разказала дъщеря му Светланда Рашкова. В този регион случилото се е познато като ритуал за „оцеляването”. Предните три деца на родителите му са момичета и всички умират при раждането или още в детска възраст. По тази причина, стремейки се да запазят живота му, още при появата му на Бял свят, майката и бащата запалват свещ на главата му. „Оставят” го на кръстопът, а който пръв го намери му става кръстник, като трябва да го облече в избрани от него дрехи и го върне на родителите. И тъй като при извършването на този паметен за живота му ритуал е било Йорданов ден, той бил кръстен Йордан.

И друго важно събитие също изиграва роля в развитието още от невръстните му години. Случило се така, че етървата на баща му починала и петте й деца останали сирачета. Родителите му ги отглеждат като свои, заедно с Данчо и по-малката му сест...ра Живка. Сред тях неговата интелигентност изпъква и по-късно той е изпратен да завърши гимназия в Свищов. Тази възможност се открива пред него и благодарение материалното състояние на баща му. От сведенията на дъщеря му:”.. дядо ми е имал – кръчма, бозаджийница, казан, 200декара земя, 200 глави овце, гора и е давал две стаи от къщата, като квартира, а в селото през войната са преминавали и немски и руски войници. От немските имаме семейна реликва сребърна монета от 2 райхс марки с ликът на Хинденбург.”

Най-атрактивните спомени за Йордан Павлов от времето му като ученик, са как често се е прибирал пеша от Свищов до Пиперково, за да участва във футболните срещи на отбора от селото. През целия път е ходил бос, носейки гуминките си на рамо, за да не се изтъркат.

След години завършва и учителския институт в Кюстендил със специалност начален учител. Именно като истински просвещенец в селото името му е „разнасяно” и до днес. Преди да започне с тази си професия, трябва да отбележа друга, доста интересн...а случка от живота му. Ще я разкажа чрез думите на дъщеря му:”... трябвало да отбие военната си служба. В тях времена момчетата служели 3 години.Пратили го в Свиленград. Още неположил клетва е участвал в истинско сражение. Политически спор между България и Гърция за острови в река Марица е трябвало да бъде разрешен с военни действия. Младите войници положили клетва за вярност към Родината в една царевична нива и отишли на бойното поле.После го пращат във Военното училище във Велико Търново от където излиза като офицер от запаса. До смъртта си през 1985 година беше стигнал до чин майор.”

и средата, в която живее – изграждат неговия светоглед. Мисля, че думите му, с които той е възпитавал и потомците си, охарактеризират изградения от средата му морал в неговата цялост:” Всеки човек, трябва да се уважава независимо от това ка...кво ти е сторил. Но любовта и сърцето ти може да получи само истинският ти приятел! „

Дъщеря му си спомня за тези му съвети като продължава:” С майка ми се запознават, като колеги в с. Хаджидимитрово – Свищовско. И така двамата начални учители се събират на 1 май 1956 година, по настояване на баба ми Божана (майката на баща ми) правят сватба в Пиперково на 6 януари 1957 , а аз съм се родила на 8 март същата година.”

Предпочитам като страничен наблюдател да представя реакцията на този български баща при възникналите проблеми по времето, когато се ражда дъщеря му.

Той едва не припаднал,тъй като до тогава не бил виждал новородено бебе. Освен това дъщеричк...ата му се появила почти синьо-лилава. Пъпната й връв се била увила около врата й и Йордан я съзирал едва ли не като удушена, сякаш от раждането.

И отново, както го охарактерезира Светланда:” Беше грижовен и отговорен баща. Правеше ми куп снимки, водеха ме със себе си на всякъде. Но след 4 години живот на квартира, решава да се прибере в Пиперково, за да създаде по-добри условия за ж...ивот на семейството си. Родителите му ни приемат с отворени обятия и на следващата година му помагат да построи нова къща, с всичките удобства(два входа, баня и т.н.). Съвместно осигуриха на мен и брат ми – Божидар нормално детство изпълнено с любов.”
Както и доста подобни нему българи от тези години, Йордан е от „породата”, познати като, вечния ентусиаст. Той се опитва да инициира и организира културния и спортен живот в Пиперково. Не само, че успява, но създава дори цяла група за автентични песни. Естествено Йордан е и неин ръководител. Поставя доста театрални спектакли, в които често е и главен изпълнител. Тренира футболния отбор на селото и е неизменна част от ловната дружинка.
Проследявайки живота на този българин не бих могъл да направя друга констатация, освен – ЕДИН ЖИВОТ ОТДАДЕН БЕЗКОРИСТНО НА РОДИНАТА И СЕЛО ПИПЕРКОВО.

В последните години, паметта към предците ни тотално се заличава, най-често след унищожаване на археологията (материалната култура), която са ни завещали.

Ще предложа само едно дело на Й.Павлов, като контрапункт на съвременните злодеяния. На... човек като него е било достатъчно да разбере, че в селото му Пиперково е започнала литературната дейност на П.Р.Славейков. От различни сведения, но най-вече чрез автобиографията на нашия голям Възрожденец, Йордан изнамира камъка, на който Славейков е седнал да запише разказите на дядо Драган. Павлов популяризира тази местност и до края на живота си я подържа, както и одухотворения камък.
Заедно с приятеля си Атанас Дилянов той е използвал възможността да запази, записвайки спомените на столетниците от селото. Двамата създават възможно най-пълната история на Пиперково, но...

За съжаление и в изследванията за този прекрасен човек, отново ми се налага да завърша в доста минорен тон. Все ми се иска да не бях попадал на последните сведения, но те сякаш са страшното откровение за доста българи, опитали се да запазят духа и душата си по време на Комунистическия марш в страната.

Използвайки факта, че баща му е дал убежище на немски войници през войната, че не приема да стане член на БКП, партийните му „другари” го подлагат на най-различни стресови ситуации. Официалното заключение на тогавашните институции е, че Пав...лов заболява от рак. Истината обаче е доста по-страшна и той напуска този свят едва 54 годишен. Същите са причините и за смъртта на неговия побратим и съавтор на изследването за Пиперково. При цялото това зло, враговете му от БКП унищожават и големия им краеведски труд. Спомените на съселяните за Йордан, свързани с последните му години бих могъл да концентрирам в две изречения:” Той беше истински учител, децата го обичаха, а родителите им го уважаваха. Но партийните другари въпреки , че му се пишеха приятели гледаха да вгорчат живота му всякак си.”

Дори и в големите трагедии обаче, винаги може да се открие лъч надежда за връщане към щастливото начало. Аз съзрях това в духа и възпитанието, с които Павлов е подготвял децата си за живота. Преките ми впечатления са най-вече от разговорите ни с дъщеря му Светланда. От нея разбрах, че той е възпитавал по същия начин и своите ученици. Така че, ако се запознаете с някой от тях, съм убеден, че ще чуете и изречените с любов думи:” На него дължа голямата си любов към всичко българско и уважението , към Родината, независимо, че с годините започвам да се срамувам от нашите политици, но той ме научи да правя разлика между Държава и Родина.”
Не закъснява и появата на унищожения му труд. След упорит 10 годишен труд от страна на дъщеря му, книгата видя бял свят. Тъй като Светланда Йорданова Рашкова доразвива и допълва много от фактите на баща си, които тя дълго е укривала, то вече като автор на „Пиперково – извор на живот „ можем да отбележим именно нея. Вярвам, че такъв неподправен дух като какъвто видях при проучването си Йордан не би изказал никога протест срещу това. Именно последното му качество най-искрено и безспорно го нарежда сред частта от безбройните анонимни извори на българската народностна душа.

Йордан Павлов обаче е доста популярен в родното си Пиперково. Последното ме кара да завърша с постоянно жизнената ми мечта, която отправям към всички управници на по-малките селища в България:”Нека най-яркият ви и важен паметник-символ да ви представя пред света чрез човекът-емблема, чрез който приживе, Светът наистина е научил за вас!”
П.П. Прецених, че ще е хубаво ако това ми изледване стигне до повече хора, около 1 октомври, защото на отбелязаната дата през тази години се навършват 25 години от кончината на Й.Павлов и ще бъде почтенно, ако почетем споменатия наш родолюбец, с което ще се подсетим и още колко са подобни като него, спящи в забвение от Държавата ни.

Константин Каменов – Коренът

Срещу цинизма на "Великолепната шесторка" и "Байландо"

Красимира Обретенова с дъщеря си.
Снимка: Фейсбук

Отворено писмо на майка от Добрич до медиите и институциите

Отворено писмо на майка от Добрич до медиите и институциите

Красимира Обретенова

Уважаема, Ани Салич,
В качеството Ви на журналист, рекламно лице и водеща на шоуто „Великолепната шесторка”, към Вас се обръща една от хилядите обикновени майки на три деца, едно от които НЕизоставено дете с увреждания - много увреждания, след банална вирусна инфекция в бебешка възраст. Обръщам се към Вас, както като инициатор и участник в нищожни, мънички, благотворителни кампании за изоставени и неизоставени деца, така и като бивш журналист, който е БИВШ, защото се превърна в болногледач на детето си и в лаеща вълчица срещу убийствената, некадърна и безотговорна управленска и административна социална система на България.

Хиляди родители на деца с увреждания се надяваме тазгодишните продукции „Великолепната шесторка” „Байландо”да НЕ успеят, въпреки, че няма такъв шанс. Не искаме да успeят, защото това е поредната цинична експлоатация на човешкото милосърдие на българските граждани и скъпа медийна акция, наливаща пари в пустиня. А тази акция няма шанс да не успее, защото наивната българска публика продължава да вярва в сълзливи, комерсиални, профанизирани, благотворителни пиаракции, измъкващи и последното бедняшко левче от джоба й с лигави, инфантилни призиви за илюзорна помощ. Защото провала на шоуто Ви и на „Байландо” е шанс държавното чиновничество да бъде принудено да си свърши работата.

Уважаема Ани Салич,
Нямаше да си позволя да съм толкова груба, ако Вие и цялата медийна гилдия си бяхте направили журналистическия труд да обясните на обществото и на властта, ЗАЩО България води класациите в ЕС по детска смъртност, по брой деца с увреждания, по брой изоставени деца и по брой изоставени деца с увреждания, по брой изоставени деца от ромски произход и т.н. А Вие не го направихте, защото проблемите на изоставените деца са лесносмилаеми като редакционна материя и е по - лесно тези деца да се използват с комерсиален медиен продукт за обществен имидж, отколкото да се разрови цялата бюрократична, институционална, нормативна и управленска система, която пълни домовете за изоставени деца и не прави живота на „семейните” деца по - добър, независимо дали са с увреждания или не. И за това да се говори ежедневно, а не ежесутрешно да се лъска егото на стари и нови управленски люде.

Самият факт, че на пресконференцията за „ВШ”2 зам. министър Валентина Симеонова каза, че, цитирам по памет: ”предимно бедни семейства си изоставят децата”, означава, че тя изобщо не е наясно с генезиса на проблема, както и всички, които споделят становището й. Основната част от изоставените здрави деца, са „произведени” в многолюдни непрекъснато размножаващи се ромски семейства, а децата с увреждания - от семейства КОИТО НЕ ИСКАТ ДА ОБЕДНЯВАТ и ОСКОТЯВАТ, грижейки се за детето си. Та между двете издания на „ВШ” съвместно с УНИЦЕФ бТВ трябваше да установи, че:

- основната причина за многото изоставени ромски деца е “помощ”-ната социална политика, която стимулира „излишната” раждаемост сред най-бедното ромско население. Стимулира я и липсата на законодателно криминализиране на малолетната раждаемост като сексуален тормоз и злоупотреба с малолетни и непълнолетни деца сред най - бедните роми. Стимулира я липсата на управленски капацитет и ВОЛЯ за ефективна (а не предизборна) интеграционна стратегия и ефективни проекти за реалната интеграция, паралелно с нужните рестриктивни мерки срещу гражданската, обществена и родителска безотговорност, замаскирана с уж традиционните и манталитетни особености на ромския етнос.

Отдадени на социална кауза медия и организация като бТВ и УНИЦЕФ трябва да знаят и да кажат на обществото, че написаното по-горе се споделя от огромна част от образованите, квалифицирани и реализирани роми. Като медия трябваше да знаете, че няма страна в света, която да може да осигури ресурс да интегрира такъв огромен брой хора, които само и единствено се размножават, за което плаща 2 милиона работещо население от 7 милиона граждани. За богата държава с 30 млн. население 2 % неефективно население е поносим социален казус - но за бедна държава със 7 млн. население с 10 % интензивно размножаваща се примитивна общност с нулев обществен потенциал - няма социално спасение, а цифрите са относително точни.

В крайна сметка в България едно семейство на работещи родители с НЕизоставено дете с увреждане с данъците си издържа толерираното от медиите и социалната система и държавата като институция, „размножаване” на неефективно, неработещо, неграмотно, неквалифицирано население, както и изоставените от него деца, които допълнително се обгрижват и от благотворителни кампании. Когато родител като нас се опита да получи енергийна помощ, няма шанс, защото надвишава минималния доход от 130 лв на член от семейството - колкото струват два пакета памперси и няколко пакета мокри кърпички.

Но неграмотната малолетна майка, която е започнала да ражда от 12-годишна, оставила е три деца на държавата, „грижи се” за две и е заченала поредно, получава всичко, което поиска. Никой не се интересува работещите родители получават ли си редовно заплатите, като им ги забавят с няколко месеца (каквато масово е икономическата ситуация в момента), с какво си издържат децата, с какво си плащат лекарствата, тока през зимата (ако детето е по цял ден в къщи с баба си или е болно и не е в дневен център или училище), рехабилитацията, лечение, ремонтите в къщи, лечението на другите членове на семейството, с какви средства се отглеждат здравите деца в семейството…

Ако няма баба или дядо - пенсионер или да си зареже работата и да остане като болногледач в къщи, най-често майката остава за болногледач, зарязвайки кариера, бъдеще - срещу 200лв обещетение от държавата. Като журналист би трябвало да знаете, че преобладаващата част от семействата с деца с увреждания са семейства без бащи, защото те бързо се спасяват от родителската безнадеждност… Трябва да знаете и, че една от причините да не можем да работим е, че почти ежедневно обслужваме социалната и здравна бюрокрация, за да получим поне малкото облекчения, предвидени от системата.

Една водеща медия със социални претенции трябва да знае и за каже ясно, че идиотската политика на геноцид над изоставените деца и за семействата с деца с увреждания се „произвежда” основно от Агенцията за социално подпомагане, а тя е една социална жандармерия - некомпетентна паразитна структура, заедно с още десетина институции с дублиращи функции, отдели, дирекции и т.н. В основата на паразитното съществуване на тези структури стои базисната липса - няма статистика и анализи за броя на децата с увреждания по основни и съпътстващи диагнози, интензитета на увеличаването на броя на тези деца и най - важното ПРИЧИНИТЕ!!! за този интензитет, както и за РЕГЛАМЕНТИРАНОТО ОБЕДНЯВАНЕ на тези семейства чрез Закона за социално подпомагане, Правилника за прилагането му, други закони, подзаконовите нормативни актове - заповеди, указания и пр. - дело все на бюрократи - малоумници.

Липсата на такава информация води до грешно осведомяване на съответните европейски финансови структури, откъдето идват грешни параметри и условия за реализиране на проекти. С такива грешни проекти от властта голям брой НПО се крадат и прахосват милиони евро за дневни центрове за рехабилитация, които по същността си са изолатори за семейни деца - ограничен брой специалисти, некомпетентни и нископлатени и грижите за децата там са почти като в дом за изоставени.

Една водеща медия със социални претенции трябва ежедневно да коментира „производството” на деца с тежки заболявания и увреждания причинени от некомпетентната, безотговорна, престъпна здравна система, както и последствията от Чернобилската авария за нацията ни и по - скоро престъпното за тогавашната власт ненавременно прилагане на мерки за ограничаване на последствията от радиационното замърсяване на страната ни - „реколта”, която сега пълни детски инвалидните колички и домовете за изоставени деца!

Уважаема Ани Салич,
За да се затвори входът към институциите, каквито претенции имате във „ВШ”, е нужно ЯРОСТНО да се притисне политическата система и властта да регламентира реална подкрепяща политика за “семейното” отглеждане на децата с увреждания, а не политици и залязващи шоу звезди да се превземат в естрадни кампании, които заедно с останалите подобни мащабни или спорадични събития не решават дори частично проблемите в системата. И поради това са манипулативни и омерзяващи, а децата, участващи в тях – цинично използвани като марионетки.

В момента деинституционализацията се извършва механично и под натиск от ЕС, а не защото държавата ни иска и знае как да го направи - децата с увреждания се връщат при бизките им и там те живеят малко по-дълго, но също толкова бедно и ги погребват в семеен, а не в домски гроб. Колкото и да пълним страната със защитени жилища и да търсим приемна и осиновителска грижа – от едната страна ще се налива - от другата ще изтича.

За българските медии ние, обречените на децата си родители, сме само герои от „планьорки” - ревем и хленчим. И няма кой да покаже цената на битките ни да сме отговорни родители и граждани - ПРИМИТИВИ с убити мечти, с мизерен живот, в скапани жилища, във вечно безпаричие, с изтормозени здрави деца, заради решаването на проблемите на братчето или сестричето с увреждания… А децата ни с увреждания умират почти като в дом на ужасите – много обичани, но някои недохранени, други нелекувани, нерехабилитирани, доосакатени…но на никого не му пука - докато не постъпят в дом, където са по-забележими.

В крайна сметка акции като „ВШ” правят привлекателна възможността ИЗВЪН семействата си да осигурим нормален живот на децата си вместо да мизерстват при близките си. В този смисъл се надявам да отговорите на въпросите поставени по - долу от десетки родители на деца с увреждания, прочели отчета на УНИЦЕФ от „ВШ”1 в интернет мрежата:
1.В новата кампания на уницеф за ДМСГ Шумен заложеният план представлява изцяло превенция на изоставянето, а не затваряне на дом. Как всъщност ще се затваря дом, след като не са предвидени оценки за състоянието и нуждите на децата? Предвидена е актуализация на съществуващи оценки, които реално са проформа. С този план ще се профилактира изоставянето, НО няма да се затвори този огромен дом, а и отново са планирани прекалено много нови звена, които ще си дублират дейността.
2.Отчетът УНИЦЕФ от първото издание на шоуто за строителството и ремонтите на сградите е сумарно обобщен, няма публикувана документация за процедури за конкурси по възлагане на ремонтите, строителната дейност, доставката на средства и обзавеждане, това са пари на дарители и би следвало процедурите да са детайлно отчетени и прозрачни.
3. Кое наложи да се влагат пари за луксозни къщи, без да е гарантирана устойчивост на услугата, тъй като е известно нисък бюджета, с който годишно разполагат ЦНСТ?
4.Услугата ЦНСТ (Център за настаняване от семеен тип), така както е приета методиката, е дефинирана като услуга за “ДЕЦА”. Следователно, тази услуга в тези ЦНСТ не обхваща лица над 18 години. Какво се случва с настанените деца, след като навършат 18 години? След като е решено, че са изчерпани всички възможности - в Дом за възрастни ли ще отидат тези младежи?
5. В две от къщите са настанени младежи. Но в същото време не е ясно има ли официално одобрена методика за ЦНСТ за младежи, което води до въпроса: как се финансира тази услуга и устойчива ли е тя, сигурен ли е бюджетът и за следващите години, включена ли е в системата от услуги в общността… Две Могили - къде се намира на картата този полуград, полусело и какви услуги в общостта има там? Защо отново персонал от Могилино се грижи за тези деца?
6. Включени ли са в щатното разписание на ЦНСТ за младежи необходимите специалисти и какви, защото ако не са включени, е съмнително тези младежи да могат да получават в Две Могили и в Гложене услуги извън ЦНСТ (едва ли там има дневен център).
7. Относно ЦНСТ за деца (в Русе, Варна и София) е видно от методиката, че не са включени всички видове специалисти, които са нужни, в такъв случай трябва да се знае тези деца ползват ли услуги извън общността и къде и достатъчно ли са? 8. Твърдите, че моделът Могилино е модел за затваряне на институции?Значи ли това, че смятате ЦНСТ за единствен възможен вариант за деинституционализация и не противоречи ли това твърдение с поредната ви кампания?

Уважаема Ани Салич,
Като социално отговорна медия, каквито претенции има бТВ във Ваше лице, трябваше да знаете, че не обществото, а първо институциите трябва да си свършат работата, а после тази работа да се подпомогне с медийни и благотворителни кампании. А една от важните журналистически задачи, които не изпълнихте, е да обясните, че случващото се в Могилино преди филма на ББС, както и за сегашната чудовищна ситуация в социалните домове и семействата ни има конкретни виновници. Част от тях са бившата шефка на ДАЗД Ширин Местан и екссоциалната министърка Емилия Масларова. Вместо да са подсъдими за престъпна безотговорност, причинила смърт и телесни повреди на повече от едно деца - едната е участник в подобно цинично благотворително шоу, а другата е преподавател в български университет.

http://www.facebook.com/note.php?note_id=435059576810&id=1253748788