Бунтът на безумно смелите - Старозагорски затвор - 1969 г. Извадка от книгата на Димитър Пенчев "Идеалната жертва"
Следствието се проведе пак в София. Този път никой не ме
удари. Даже ще кажа, че не бяха груби към мен. Изглежда бяха много
доволни от подаръка който им поднесоха турците. "Подарък" срещу какво -
не зная.
Все пак трябваше да отговоря на следователя, защо съм искал да избягам.
И му отговорих:
– Исках да се отърва от вас, както и вие – от мен.
По-нататък - същите адвокати, същата съдебна зала в Ямбол.
Присъда – девет години за преминаване на границата, и пак в затвора в Стара Загора, и пак в Разряда, в "тежкия салон".
Дните вървяха трудно, нощите - и те не бяха леки.
Дойде януари 1968 година. На политическата сцена в Чехословакия се появи Александър Дубчек. Започваше Пражкатра пролет.
Затворниците оживено
коментираха. Едни казваха, че руснаците този път няма да се намесят,
понеже, като се намесили в Унгария, много комунисти на Запад се отказали
от комунизма. Други разсъждаваха, че Западът сега няма да е изненадан,
като през Унгарските събития и ще бъде по-твърд.
Аз си мислех, че щом това става в една държава, а не в гупа държави от Източна Европа, нищо ново не може да се очаква.
Дните минаваха и
напрежението растеше. Затворник, който беше гледал по телевизията
срещата на чехословашките ръководители със съветските в Черна на Тиса,
казваше, че съветските ръководители, като влизали в залата имали вид,
като че ли са ги изкарали от някой окоп.
Един ден сме на карето. Охранява ни старшината Ради. Имаше един затворник шегаджия. Доближи се до старшината и му дума:
– Гражданино старши, нещо май става в Чехословакия?
Старшината му отговори:
Какво кат става? Руснаците ще влязат и... толкоз.
Шегаджията продължава:
– То тъй е лесно. Стане
нещо в Унгария – руснаците влизат, стане в Чехословакия – руснаците пак
влязат... Ами, я си представи, старши, че някой ден стане подобно нещо в
Съветския съюз. Тогава какво ще правите?
Старшината Ради мига, мига, като някоя мишка, когато я изхвърлят от брашното, надига козирката на шапката си и изломоти:
– В Съветския съюз никога няма да стават такива работи.
Не мина много време и срещу
манифеста от две хиляди думи на чешкия писател Лудвиг Вацулик тръгнаха
две хилди съветски танка. Съветските ръководители не държаха сметка,
какво ще кажат комунистическите партии на Запад, а искаха да останат
велика сила.
Събитието даде голямо отражение. Започнаха да пристигат в затвора групи, осъдени във връзка с тези събития.
Пристигна група студенти от
София, начело с Едуард Генов. После - голяма замаделска група от
Пловдив, сред които, Петър Попиванов от с. Куклен, Иван Керемедчиев,
братя Петър и Владо Гошеви и Коста Симеонов.
В началото на 1969 г. в
затвора в Стара Загора докараха двама души - Петър Бояджиев, математик и
Алфред Фосколо - французин, завършил международно право. Тези две
личности ще се преплитат в моя разказ по-нататък и ще го съпровождат до
самия му край. И двамата са с демократични възгледи. И с двамата се
сближих. И с двамата станах приятел.
С Петръ съм бил в една
килия и с Алфред съм бил в една килия. Докато аз мечтаех за една
свободна България и как тази свободна България ще заеме естественото си
място сред свободните европейски народи, То Алфред, моят приятел,
израснал в люлката на свободата, казваше: "Аз съм гражданин на света". И
в която и точка на земята да има неправди, той би отишъл там да води
борба.
Една голяма част от
интелегенцията, която пристигаше в затворите, ставаха членове на
кулсъвета или имаше един хор - също рожба на кулсъвета - отиваха там и
пееха. Наричахме ги "певците". А някои отиваха и пееха в кабинетите на
началниците.
Тия двамата - Петър и Алфред не направиха така.
Чувства се, че
администрацията им оказва натиск - особено на Петър Бояджиев. Привикват
ги, говорят им: "Вие сте интелегенти, нямате работа между тези прости
хора"... Предлагат им по-лека работа, но те не приемат.
Пристигат и подкрепления.
Споменах вече името на Едуард Генов. По късно пристигна Хайг Пилигян - адвокат от София (арменец).
И той не отива "да пее", и той не търси лека работа.
Докараха професор Йордан
Тодоров, медик. Изглежда, че администрацията не хранеше към него никаква
надежда. Още като го докараха и - направо в Разряда.
Започнаха да вкарват в килията му разни криминални типове, като Алеко Дундич, които го тормозеха. Ние го бренехме.
В този период партийните знамена се посвиха, освободи се енергия, която се насочи срещу администрацията.
Един ден ни прибират от карето. Влязохме в коридора на салона А, и чухме зад гърбовете си глас:
– Пуснете ме да се прибера! Защо ме биете?
Като че ли някой ни
изкомандва - заковахме се на място. Обърнахме глави към вратата, през
която преди малко минахме. Гледаме - старшината Тильо заключва вратата,
а друг старшина държи един младеж от нашите - Георги, от Кабиле,
Ямболако, и по всико личи, че ние като се приберем, те ще го бият.
Старшината Тильо вика:
– Тръгвайте!
Никой не тръгва. Старшините, мкоито са на колелото, и те започнаха да викат:
Защо не идвате?
От нас никой не се
помръдва. Старшините от колелото усетиха, че ще стане нещо. Разтичаха
се. Едни дойдоха при нас и уплашени питаха. какво е станало. Нашите
погледи ги насочиха към вратата. Намесиха се и колегите им, отключиха
вратата и младежът дойде при нас разтреперан и каза:
– Благодаря ви, благодаря ви, те щяха да ме пребият.
Между тия, кито стояха, като заковани, бяха Едуард Генов, Хайг Пилигян, професор Тодоров, Петър Бояджиев, Стафан Савовски.
На 8 октомври 1969 г. около 21 часа започна бунтът на безумно смелите в Старозагорския затвор.
Ето накратко как стана това:
Затворът в Стара Загора има
формата на кръст. В салон "А" бяха настанени политически. И аз бях в
този салон. В салон "Б" бяха настанени също политически, но неработещи.
В салон "В" бяха настанени криминални затворници. В четвъртото крило е
настанена администрацията. Срещу нея е порталът на затвора. В това
същото крило, на втория етаж е киносалонът с прозорци към портала.
ОПИТ ЗА БЯГСТВО
Осем
политически решават да се сдобият с най-святото нещо – Свободата. Ето
имената им: Петко Чобанов, Васил Димитров, Кръстьо Атанасов, Марин
Стоянов, Атанас Петров, Димитър Карамфилов, Недю Тодоров и Ганчо
Димитров. Всички те са млади, на по двадесет години.
Ето как са решили да избягат.
Четирима
от участниците не бяха завършили прогимназия (осми клас). В затвора
имаше училище - една стая на последния етаж на салон "А". Те се
записват да учат. Учебните занятия продължават до 21 часа. Учителят си
заминава, учениците се прибират в килиите. През това време - до 21 часа
- на всички затворници е направена проверка и килиите са заключени.
Участниците-
бунтари се въоръжават предимно с железа. Планът им е следния:
четиримата, които ходят на училище, като се връщат в 21 часа ще нападнат
надзирателите, които са на колелото, ще им вземат ключовете и ще
отворят килиите на другите участници. Ще отключат вратата към
администрацията - там е дежурният офицер. И с него трябва да се
справят. И от там – на портала.
Ето
какво става. Определят една вечер да бягат, но учениците бунтари, като
се връщат от училище, виждат, че на колелото е старшината Господинов.
Той минаваше за добър старшина и бунтарите не искат да го удрят.
Отлагат бягството. Заплануват нова дата - 8 октомври.
В 21
часа учителят си тръгва. Те изчакват малко в класната стая, тръгват към
колелото, виждат, че учителя го няма на колелото - значи е някъде към
портала. Това е добре. Виждат, че на криминалните не име е направена
още проверка и са извън килиите, но решават повече да не отлагат
бягството.
Започват.
Коелото на затвора става жестока арена, но този път онеправданите имат
надмощие. Надзирателите са изненадани и бързо се предават. Само един
от тях - най-младият, успява да се отплесне, хуква по стълбите нагоре,
но Кръстьо Атанасов – той е пък най-младият от бубтарите – прави няколко
лъвски скока след него, настига го още на първия завой на стълбището,
удря го с желязото по главата и го поваля. Грабва му ключа и хуква да
отваря останалите четирима участници, които са в различни килии.
На
арената остават трима бунтари. Криминалните, както казах, са извън
килиите и започват да викат. Те са страхливи и винаги са на страната на
администрацията. Използват този момент, че бегълците са само трима и
започват вкупом да настъпват към колелото.
Но
тогава Недю е отключен, изскача от килията с желязо в ръка, изръмжава
срещу криминалните и ги насмита в дъното на коридора в салон "В".
Всички действат светкавично.
Тази
вечер дежурен офицер е Кънчо Нанев – Плондера. Чул писъците, той излиза
от канцеларията и тръгва към колелото. В този момент бегълците
отключват вратата към администрацията. Плондерът ги вижда, изревава и
хуква по коридора. Те го настигат и го халосват. И той започва да се
моли и да вика, че имал деца.
Бунтарите
завладяват административната сграда. Остава само порталът – последният
щурм. Но един криминален престъпник, който отговаряше за киносалона,
вижда какво става на колелото, хуква към киносалона, отваря прозореца,
който е към портала и вика:
– политическите избиват надзирателите на колелото!
Милиционерите, охраняващи портала, грабват автоматите и една лека картечница.
В този
момент бунтарите тръгват към портала. Виждат автоматите. В двора,
между административната сграда и портала има врата, която води към
дърводелната. Успяват и минават през тази врата. Изкачват се на втория
етаж на дърводелната и от там виждат как от града прииждат коли и
слизат въоръжени милиционери.
Настъпват мъчителни минути, няма никакъв изход.
Петко
Чобанов се хвърля от втория етаж и загива на място. След него скача
Димитър Карамфилов, който получи нараняваня, но остава жив.
Гледах
към колелото – имаше кръв. Двама милиционери са на пода, плачат,
третият – на стълбището, не смее да се помръдне, четвъртият обикаля,
като полу-луд колелото и вика:
– Не ме убивайте, имам деца!
Пристига на колелото и началникът на затвора, придружен от много милиционери.
Стреля няколко пъти в купола на затвора и вика:
– Всички да се прибират в килиите!
Тази нощ затворът не спа.
ТУНЕЛ ПОД ЗАТВОРА
Успешното бягство стана през пролетта на 1972 г.
Нищо не може да съкруши стремежа на човека към свобода.
Група политзатворници в Старозагорския затвор решават да прокопаят тунел, който ще мине под стените на затвора.
Копаят 364 дни, изнасят пръстта в джобовете си и я разнасят по малко, на различни места.
Най после – светлина!
Тунелът е дълъг 18 метра, с височина половин метър и ширината е толкова.
Това
става на обект "Щайги". Там работехме около 70 човека - половината бяха
българи, половината турци. Хората, които прокопаха тунела, също бяха
българи и турци.
Имах чувство, че само началникът на обекта и надзирателиет не знаеха.
Тунелът минаваше близо до вишката. Бягащите трябва да използват момента, когато предстои часовите да се сменят.
През тунела минаха Димитър Влайчев, Невзат Ниязи, Николай Радков и Орхан Орханов.
Гледах,
как началникът на "Щайгите" обикаля обекта, спря се – вероятно е видял
зеещата яма, издаде някакъв звук на животно и хукна към администрацията.
Началници и надзиратели се мотаеха с наведени глави.
Желязко Денев завеждаше "Специална служба".
На вечеря в стола не се чува никакъв глас – чуваше се само тракането на лъжиците.
Всички бяха впечатлени от голямото събитие.
Един малдеж наруши мълчанието на нашата маса и направи безмилостна равносметка:
– Нещо, шпионската мрежа на Желязко Денев не бачка.
Нямам
представа, как началникът е известил в София, но разбрахме, че големите
специалисти пристигнали веднага с вертолет и още във въздуха взели две
решения – първото, да сменята цялата управа на затвора. Направиха го.
И другото решение – ако хванат бягащи, търсещи свобода, да убият на място, без съд, най-малко двама.
Направиха и това. Убиха без съд Димитър Влайчев и Невзет Ниазин. Те бяха много млади.
Останалите двама ги съдиха....
