Забравените герои на България/The forgotten heroes of Bulgaria

 

Бунтът на безумно смелите

Бунтът на безумно смелите - Старозагорски затвор - 1969 г. Извадка от книгата на Димитър Пенчев "Идеалната жертва"
Следствието се проведе пак в София. Този път никой не ме удари. Даже ще кажа, че не бяха груби към мен. Изглежда бяха много доволни от подаръка който им поднесоха турците. "Подарък" срещу какво - не зная.

Все пак трябваше да отговоря на следователя, защо съм искал да избягам.

И му отговорих:

– Исках да се отърва от вас, както и вие – от мен.

По-нататък - същите адвокати, същата съдебна зала в Ямбол.

Присъда – девет години за преминаване на границата, и пак в затвора в Стара Загора, и пак в Разряда, в "тежкия салон".

Дните вървяха трудно, нощите - и те не бяха леки.

Дойде януари 1968 година. На политическата сцена в Чехословакия се появи Александър Дубчек. Започваше Пражкатра пролет.

Затворниците оживено коментираха. Едни казваха, че руснаците този път няма да се намесят, понеже, като се намесили в Унгария, много комунисти на Запад се отказали от комунизма. Други разсъждаваха, че Западът сега няма да е изненадан, като през Унгарските събития и ще бъде по-твърд.

Аз си мислех, че щом това става в една държава, а не в гупа държави от Източна Европа, нищо ново не може да се очаква.

Дните минаваха и напрежението растеше. Затворник, който беше гледал по телевизията срещата на чехословашките ръководители със съветските в Черна на Тиса, казваше, че съветските ръководители, като влизали в залата имали вид, като че ли са ги изкарали от някой окоп.

Един ден сме на карето. Охранява ни старшината Ради. Имаше един затворник шегаджия. Доближи се до старшината и му дума:

– Гражданино старши, нещо май става в Чехословакия?

Старшината му отговори:

Какво кат става? Руснаците ще влязат и... толкоз.

Шегаджията продължава:

– То тъй е лесно. Стане нещо в Унгария – руснаците влизат, стане в Чехословакия – руснаците пак влязат... Ами, я си представи, старши, че някой ден стане подобно нещо в Съветския съюз. Тогава какво ще правите?

Старшината Ради мига, мига, като някоя мишка, когато я изхвърлят от брашното, надига козирката на шапката си и изломоти:

– В Съветския съюз никога няма да стават такива работи.

Не мина много време и срещу манифеста от две хиляди думи на чешкия писател Лудвиг Вацулик тръгнаха две хилди съветски танка. Съветските ръководители не държаха сметка, какво ще кажат комунистическите партии на Запад, а искаха да останат велика сила.

Събитието даде голямо отражение. Започнаха да пристигат в затвора групи, осъдени във връзка с тези събития.

Пристигна група студенти от София, начело с Едуард Генов. После - голяма замаделска група от Пловдив, сред които, Петър Попиванов от с. Куклен, Иван Керемедчиев, братя Петър и Владо Гошеви и Коста Симеонов.

В началото на 1969 г. в затвора в Стара Загора докараха двама души - Петър Бояджиев, математик и Алфред Фосколо - французин, завършил международно право. Тези две личности ще се преплитат в моя разказ по-нататък и ще го съпровождат до самия му край. И двамата са с демократични възгледи. И с двамата се сближих. И с двамата станах приятел.

С Петръ съм бил в една килия и с Алфред съм бил в една килия. Докато аз мечтаех за една свободна България и как тази свободна България ще заеме естественото си място сред свободните европейски народи, То Алфред, моят приятел, израснал в люлката на свободата, казваше: "Аз съм гражданин на света". И в която и точка на земята да има неправди, той би отишъл там да води борба.

Една голяма част от интелегенцията, която пристигаше в затворите, ставаха членове на кулсъвета или имаше един хор - също рожба на кулсъвета - отиваха там и пееха. Наричахме ги "певците". А някои отиваха и пееха в кабинетите на началниците.

Тия двамата - Петър и Алфред не направиха така.

Чувства се, че администрацията им оказва натиск - особено на Петър Бояджиев. Привикват ги, говорят им: "Вие сте интелегенти, нямате работа между тези прости хора"... Предлагат им по-лека работа, но те не приемат.

Пристигат и подкрепления.

Споменах вече името на Едуард Генов. По късно пристигна Хайг Пилигян - адвокат от София (арменец).

И той не отива "да пее", и той не търси лека работа.

Докараха професор Йордан Тодоров, медик. Изглежда, че администрацията не хранеше към него никаква надежда. Още като го докараха и - направо в Разряда.

Започнаха да вкарват в килията му разни криминални типове, като Алеко Дундич, които го тормозеха. Ние го бренехме.

В този период партийните знамена се посвиха, освободи се енергия, която се насочи срещу администрацията.

Един ден ни прибират от карето. Влязохме в коридора на салона А, и чухме зад гърбовете си глас:

– Пуснете ме да се прибера! Защо ме биете?

Като че ли някой ни изкомандва - заковахме се на място. Обърнахме глави към вратата, през която преди малко минахме. Гледаме - старшината Тильо заключва вратата, а друг старшина държи един младеж от нашите - Георги, от Кабиле, Ямболако, и по всико личи, че ние като се приберем, те ще го бият.

Старшината Тильо вика:

– Тръгвайте!

Никой не тръгва. Старшините, мкоито са на колелото, и те започнаха да викат:

Защо не идвате?

От нас никой не се помръдва. Старшините от колелото усетиха, че ще стане нещо. Разтичаха се. Едни дойдоха при нас и уплашени питаха. какво е станало. Нашите погледи ги насочиха към вратата. Намесиха се и колегите им, отключиха вратата и младежът дойде при нас разтреперан и каза:

– Благодаря ви, благодаря ви, те щяха да ме пребият.

Между тия, кито стояха, като заковани, бяха Едуард Генов, Хайг Пилигян, професор Тодоров, Петър Бояджиев, Стафан Савовски.

На 8 октомври 1969 г. около 21 часа започна бунтът на безумно смелите в Старозагорския затвор.

Ето накратко как стана това:

Затворът в Стара Загора има формата на кръст. В салон "А" бяха настанени политически. И аз бях в този салон. В салон "Б" бяха настанени също политически, но неработещи. В салон "В" бяха настанени криминални затворници. В четвъртото крило е настанена администрацията. Срещу нея е порталът на затвора. В това същото крило, на втория етаж е киносалонът с прозорци към портала.

ОПИТ ЗА БЯГСТВО

Осем политически решават да се сдобият с най-святото нещо – Свободата. Ето имената им: Петко Чобанов, Васил Димитров, Кръстьо Атанасов, Марин Стоянов, Атанас Петров, Димитър Карамфилов, Недю Тодоров и Ганчо Димитров. Всички те са млади, на по двадесет години.

Ето как са решили да избягат.

Четирима от участниците не бяха завършили прогимназия (осми клас). В затвора имаше училище - една стая на последния етаж на салон "А". Те се записват да учат. Учебните занятия продължават до 21 часа. Учителят си заминава, учениците се прибират в килиите. През това време - до 21 часа - на всички затворници е направена проверка и килиите са заключени.

Участниците- бунтари се въоръжават предимно с железа. Планът им е следния: четиримата, които ходят на училище, като се връщат в 21 часа ще нападнат надзирателите, които са на колелото, ще им вземат ключовете и ще отворят килиите на другите участници. Ще отключат вратата към администрацията - там е дежурният офицер. И с него трябва да се справят. И от там – на портала.

Ето какво става. Определят една вечер да бягат, но учениците бунтари, като се връщат от училище, виждат, че на колелото е старшината Господинов. Той минаваше за добър старшина и бунтарите не искат да го удрят. Отлагат бягството. Заплануват нова дата - 8 октомври.

В 21 часа учителят си тръгва. Те изчакват малко в класната стая, тръгват към колелото, виждат, че учителя го няма на колелото - значи е някъде към портала. Това е добре. Виждат, че на криминалните не име е направена още проверка и са извън килиите, но решават повече да не отлагат бягството.

Започват. Коелото на затвора става жестока арена, но този път онеправданите имат надмощие. Надзирателите са изненадани и бързо се предават. Само един от тях - най-младият, успява да се отплесне, хуква по стълбите нагоре, но Кръстьо Атанасов – той е пък най-младият от бубтарите – прави няколко лъвски скока след него, настига го още на първия завой на стълбището, удря го с желязото по главата и го поваля. Грабва му ключа и хуква да отваря останалите четирима участници, които са в различни килии.

На арената остават трима бунтари. Криминалните, както казах, са извън килиите и започват да викат. Те са страхливи и винаги са на страната на администрацията. Използват този момент, че бегълците са само трима и започват вкупом да настъпват към колелото.

Но тогава Недю е отключен, изскача от килията с желязо в ръка, изръмжава срещу криминалните и ги насмита в дъното на коридора в салон "В".

Всички действат светкавично.

Тази вечер дежурен офицер е Кънчо Нанев – Плондера. Чул писъците, той излиза от канцеларията и тръгва към колелото. В този момент бегълците отключват вратата към администрацията. Плондерът ги вижда, изревава и хуква по коридора. Те го настигат и го халосват. И той започва да се моли и да вика, че имал деца.

Бунтарите завладяват административната сграда. Остава само порталът – последният щурм. Но един криминален престъпник, който отговаряше за киносалона, вижда какво става на колелото, хуква към киносалона, отваря прозореца, който е към портала и вика:

– политическите избиват надзирателите на колелото!

Милиционерите, охраняващи портала, грабват автоматите и една лека картечница.

В този момент бунтарите тръгват към портала. Виждат автоматите. В двора, между административната сграда и портала има врата, която води към дърводелната. Успяват и минават през тази врата. Изкачват се на втория етаж на дърводелната и от там виждат как от града прииждат коли и слизат въоръжени милиционери.

Настъпват мъчителни минути, няма никакъв изход.

Петко Чобанов се хвърля от втория етаж и загива на място. След него скача Димитър Карамфилов, който получи нараняваня, но остава жив.

Гледах към колелото – имаше кръв. Двама милиционери са на пода, плачат, третият – на стълбището, не смее да се помръдне, четвъртият обикаля, като полу-луд колелото и вика:

– Не ме убивайте, имам деца!

Пристига на колелото и началникът на затвора, придружен от много милиционери.

Стреля няколко пъти в купола на затвора и вика:

– Всички да се прибират в килиите!

Тази нощ затворът не спа.

ТУНЕЛ ПОД ЗАТВОРА

Успешното бягство стана през пролетта на 1972 г.

Нищо не може да съкруши стремежа на човека към свобода.

Група политзатворници в Старозагорския затвор решават да прокопаят тунел, който ще мине под стените на затвора.

Копаят 364 дни, изнасят пръстта в джобовете си и я разнасят по малко, на различни места.

Най после – светлина!

Тунелът е дълъг 18 метра, с височина половин метър и ширината е толкова.

Това става на обект "Щайги". Там работехме около 70 човека - половината бяха българи, половината турци. Хората, които прокопаха тунела, също бяха българи и турци.

Имах чувство, че само началникът на обекта и надзирателиет не знаеха.

Тунелът минаваше близо до вишката. Бягащите трябва да използват момента, когато предстои часовите да се сменят.

През тунела минаха Димитър Влайчев, Невзат Ниязи, Николай Радков и Орхан Орханов.

Гледах, как началникът на "Щайгите" обикаля обекта, спря се – вероятно е видял зеещата яма, издаде някакъв звук на животно и хукна към администрацията.

Началници и надзиратели се мотаеха с наведени глави.

Желязко Денев завеждаше "Специална служба".

На вечеря в стола не се чува никакъв глас – чуваше се само тракането на лъжиците.

Всички бяха впечатлени от голямото събитие.

Един малдеж наруши мълчанието на нашата маса и направи безмилостна равносметка:

– Нещо, шпионската мрежа на Желязко Денев не бачка.

Нямам представа, как началникът е известил в София, но разбрахме, че големите специалисти пристигнали веднага с вертолет и още във въздуха взели две решения – първото, да сменята цялата управа на затвора. Направиха го.

И другото решение – ако хванат бягащи, търсещи свобода, да убият на място, без съд, най-малко двама.

Направиха и това. Убиха без съд Димитър Влайчев и Невзет Ниазин. Те бяха много млади.

Останалите двама ги съдиха....

Plovdiv through millenia (Пловдив през хилядолетията) - Bulgaria

http://www.youtube.com/watch?v=b1QjeTEQOZw

УНИЩОЖЕНАТА АРХЕОЛОГИЯ И ИНФОРМАЦИЯТА, КОЯТО НИ ОСТАВИ ТЯ

Константин Каменов
Интелектуално звено “КОРЕНИ”

Тази тема е изключително благодатна от гледна точка на множеството културни пластове разкрити по земите ни и които в повече от случаите са като еталон за времето си. Безспорно, досега се разглежда предимно варианта - унищожение, осъществено от иманяри. Трябва обаче да обърнем внимание на заличаването на разкритите древности под безразличното отношение на държавата, общините и археологическите музеи.
Идеята да погледнем и върху този начин на унищожение на паметта ни предложиха изказвания на Карел Шкорпил. Сурова е неговата апокалиптичност, когато, пристигайки у нас, той споделя: ”Изпратен съм с мисия в България, подобна на тази, с каквато бе натоварен английският археолог Едуард Търнерели при изучаването на Булгар – да потвърди пред Европа, че Волго-Камските Българи са татаро-монголи, а аз – че Балканските Българи не са потомци на Аспаруховата ордица…”
Отново Шкорпил споменава за друга мисия на Русия с цел да се унищожава българската памет: ”Не е вярно твърдението на Успенски, че само Омуртаг е имал най-видна строителна дейност. Руснаците, които методично са унищожавали българските паметници, имали са за цел паметниците на царете от християнските времена да унищожат, а да оставят само тези от езическите…” Шкорпил се произнася по този въпрос, тъй като видният византолог Успенски, изпратен от руския император да извършва археологически проучвания в България, забранява на чеха, както и на преславския археолог Йордан Господинов, да провеждат разкопки във Велики Преслав. Според руският “учен” Царсимеоновият Златен век бил мъртвородена цивилизация и при едни разкопки в този район нямало какво да се открие. Може би по същите причини са били разрушени и паметниците от Волго-Камска България, Западен Сибир, Алтай и Северен Кавказ.
С този кратък увод поднесохме идеята, че ще се спрем предимно на въпроса за унищожаването на непреносими паметници. И докато във варианта, с който започнахме като свързан най-вече с иманярите, и откъдето можем да възприемем възгледа за преразпределение и на древното ни богатство, то в случаите, когато се унищожават археологически паметници, които не могат да попаднат в частни колекции,се разкрива една страшна тенденция. Примери, за тези безобразия са прекалено много, затова ще се спрем само най-фрапиращите и то от град Пловдив.
Първо ще разгледаме съдбата на разкопаната в цялост крепост Евмолпия, разположена на Небет тепе от Трихълмието. Чрез системни археологически разкопки, извършени през втората половина на XX век от нея са разкрити следните съоръжения:
1) Крепостни стени-тип циклопски градеж, датирани от преди 3 хиляди години. Тук трябва да отбележим, че според античните автори циклопите са тракийско племе, откъдето достигаме до извода за приемственост в строителната култура между местните траки и споменатото им родствено племе. По-голямата част от стените са запазени, независимо, че част от тях са заляти с бетон.(снимка 1)
2) Два вида порти – тип Микена и тип Троя. Над тях е открит равнораменен царски кръст, релефен образец, изписан в две окръжности.
3) Разкрит е храма в култовия център и култовия олтар от него. Последният е имал формата четиристенна, пресечена пирамида със съответните знаци символизиращи царските регалии. (днес е напълно унищожен)
4) Стълбището,което достига от подножието на тепето до северната му порта е изпълнявало двояка функция. От една страна чрез него се осъществява идеята за връзката между подземния свят с божеството, отъждествявано с храмовия комплекс. От друга – има чисто прагматична функция. Хората от крепостта са я използвали да стигнат до реката. Водите й имали и стопански функции. През този период Марица е била плавателна. (стълбищата са почти запазени, единствено поради факта, че са издялани в скалите, които е нямало как да бъдат взривени)
5) Разкрити са множество цилиндрични и конусовидни ями за ритуални цели.
6) Вградени стълбища.
7) Улици с каменна настилка и канали под тях.
Всичко отбелязано от тези археологически разкопки в комплекса е в окаяно състояние, а повечето дори са заличени. Документацията за находките е напълно унищожена, а самите находки изхвърлени. Някои от тях са, описаните от Климент Александрийски, предмети, поставяни в ТАЙНСТВЕНАТА КОШНИЦА, употребявани при посвещаването в Орфически ритуал.Между тях са колелото, пумпала, човешки фигури с подвижни крайници, спиралата, цифрите, отбелязани върху кръгли или друг вид глинени плочки, въз основа на които, по-късно,(снимка 2) Питагорейците създават стройната си философска система. Човешки фигури със знаци и числа по тях, с отбелязани тройки, петици, осмици и десетици. Трикраки масички - точни аналогии в Микена. Кръгове, дискове и кръстни знаци. Когато се е случило това деяние директор на Археологическия музей-Пловдив е Костадин Кисьов.
Другият обект, който ще обсъдим в доклада е античната базилика, която бе разкрита на няколко метра южно от фасадата на католическата катедрала “Св. Людовик”. До нея,когато се трасираше пътя през античния форум, бе открита още през 80-те години на XX век почти 20 метрова, монолитна колона, която бе с обиколка около 3 метра. Тя бе характерен пример за тракийската херметична мисловност, при която отличителна черта в строителството е именно монолитността, докато при елинската мисловност преобладава сигментарността. Два крана не успяха да повдигнат тази колона, след което някой издаде заповед и тя бе асфалтирана под пътя.
Самата базилика, една от най-ранните в Европа, дълго време бе оставена, след възстановката на мозайката й, под метална, защитна конструкция. От преддверието на западната й порта не бе прибран дори откритият цял скелет, който най-вероятно е бил на знатен владика от античността. След като преди няколко години конструкцията рухна, и мозайката, и скелета бяха захвърлени на боклука. Всичко бе напълно унищожено. Директор на АМ-Пловдив по това време бе Костадин Кисьов.
Така стигаме до едно от най-обемните, като мащаб и ценност на археологическите разкопки, заличително дело на Пловдивската история. Започваме разглеждането му със
“С Т А Н 0 В И Щ Е
на Бистра Колева - археолог - праисторик при Археологически музей
Пловдив
ОТНОСНО : Археологическото изследване
на скалния масив на обект "Княз Церетелев " 11 територията на Архитектурно-исторически резерват Старинен Пловдив
По устно искане на Жени Танкова, археолог при Археологическа музей - Пловдив, ръководител на спасителен обект " Княз Церетелев " започнах почистване на скалния масив от вътрешната страна /западно/ на  кьсноантиината крепостна стена. Преди започване на изследването собственика с машина е отнел културния пласт до слой с червенокафяв цвят / обявен за изветряла скала /. Скалният масив, за да се подготви за взривяване допълнително е почистен на ръка. Имено след това почистване Жени Танкова установява присъствието на различни изсичания, което стана причина за намесата на праисторик.
След почистване на скалата от запазения на места слой с червенокафяв цвят и масата получена при пробиване на дупките за взрив се установи следното :
В южния сектор се откри кладенец с дьлб. около 3 м. Запълнението не е изчерпано.С 4 правоъгълни блока е бил затворен. В пространството източно от него се почистиха скални изсичания с конусовидно сечение разположени в кръг и свързани с улеи.
Непосредствено до крепостната стена се откриха две изсичания с правоъгълен план, разположени едно до друго и застъпени от нея. По вертикалните стени на южното личаха ясни следи от метално шило. В същото това врязване по западната и южната страни са разположени с правоъгълна форма, свързани помежду си с улеи. В запълнението на едно от тях / смолисточерен цвят / се откри монета от Гордиан III. Към тези вкопавания се проследиха и улеи, които ги свързват с ямите разположени източно от кладенеца.
В северния сектор се разчистиха 4 амтропоморфни пластично моделирани фигури с дьл. от 1.5 до 2.5 м., разположени радиално спрямо център, който остана неизяснен под насип. По своя стил имат пълни аналогии с иконографията на енеолитната мраморна пластика. Цялото пространство под тях е оформено на големи правоъгълни полета, които преминават под късноантичната крепостна стена.В тях с плитки врязвания са изсечени различни изображения - силно схематизирани антропоморфни фигури, триъгълници, знака " вулва ", кръгове.
Отделни изсичания намират пълни аналогии с елементи от скалните светилища в Източните Родопи, изсичанията в Горталово / публиликувани от В.Миков и М.Цончева / и такива от Сиракуза .безспорно датирани в VI хил.пр.Хр.
Археологическите наблюдения, предварителните резултати от формално -  типологическия анализ и стратиграфската ситуация дават основание да се твърди, че сме попаднали на малък сектор от скално светилище функционирало през праисторическите епохи до самия край на I хил. пр. Хр. Аргументите за предложената датировка е керамиката характерна за римската епоха в Тракия, открита в пласта с жълтокафяв цвят, с който бяха засипани скалните изсичания върху целия масив, останките от розов хоросан върху големи сектори, монетата и късноантичната крепостна стена, която в целия сектор преминава върху тях.” (снимка 3)
Този обект бе взривен от пловдивския бизнесмен Тиберов., който построи на мястото огромен “палат”. По това време директор на АМ-Пловдив бе Костадин Кисьов.
Краткото описание на взривения култов център според двете археоложки и изследователите от нашето звено, единият от които щеше да бъде пребит от бодигардовете-охранители на бизнесмена, ни дава частична представа за духовните възгледи и материалните умения на (прото-) траките от преди близо 8000 години. Разгледан в кръга на другите праисторически светилища от района, този обект можеше да се превърне в още една буква от азбуката, с която някой ден щеше да бъде подробно описано миналото ни и издирени корените ни. Нехайството на Общината и Музея, които позволиха обектът да бъде унищожен могат да се отъждествят с геноцид спрямо паметта на човечеството, българския народ и в частност на пловдивчани. Помислете си какво би станало ако някой взриви Стоунхендж, унищожи статуите на Великденския остров или разкритото неолитно селище в Чатал Хюйк? Ето, точно престъпление от подобен род бе направено в Пловдив, но досега никой не е наказан за това.
Тук ще продължим малко по-емоционално, защото ако не се бяха случили предходните унищожителни действия, нямаше да се налага да предлагаме следните въпроси:
Знаете ли, че Пловдив е най-древният съществуващ днес град?
Знаете ли, че по време на Троянската война, само един от кварталите (=фила) на Пловдив е бил десет пъти по-голям от цитаделата на Троя и Микена?
Знаете ли, че Пловдивските спортни игри, известни като Кендрисийски, много години са били по-популярни от Олимпийските?
Знаете ли, че в Пловдив са запазени едни от първите светилища посветени на орфическия Аполон, една от първите европейски синагоги и една от първите християнски базилики?
Това е само една малка част от неоспоримите факти, свързани с древността и уникалността на града ни. За съжаление обаче,информация за тези неща, почти няма откъде да получите, не само поради унищожаването на древните паметници. Освен това, някой системно се опитва да заличава и фалшифицира историята на града ни и паметта за него. Като капак на всичко дойде натрапения паметник на Филип II Македонски “основател на Пловдив”. По този начин се изтрива голяма част от славната древна история на града ни. От друга страна се утвърди една лъжа, която ще продължи да промива мозъците на идващите поколения. А идеята й е, че Градът на тепетата е създаден от този македонски владетел. Тя е прокарана през Възраждането ни, но от гръцките фанариоти, които продължават да твърдят, че земята до Стара планина е гръцка, защото била населена с гърци.
Пловдив не може да бъде основан от Филип II Македонски през 342-341г.пр.н.е.(както и през която и друга година от живота му), като полис от гръцки тип по няколко много елементарни причини:
Първо – за една година, при положение на война, е било трудно да се създаде лагер за бойците, камо ли да се направи цял град.
Второ – Всички автори от времето на Филип, а и след него, са единодушни, че той не е възприел древноелинската култура. По тази причина е наричан “варварин” именно от почитащите тази култура. Помислете върху въпроса: Как, след като не е приел този вид култура, Филип II ще съумее да създаде град от полисен тип, характерен само за нея?
Трето-досега не е открита нумизматика, чрез която Филип II Македонски да се е опитал да остави спомен за евентуалното си завладяване на Пулподева.
Четвърто – липсват епиграфски паметници, които да потвърждават, че разглежданият владетел някога е стъпвал в града ни.
И Пето,но не най-маловажно. Историята все още е интердисциплинарна наука. Затова са необходими и сведения от археологията. Тук обаче спорове няма. Върху повече от шест хилядолетния тракийски пласт е положен направо Римският. Липсва елински, липсва македонски. Искаме да отбележим, че учените от БАН също са забелязали тази “малка подробност”. Как да си обясним факта, че ако Филип II е основал Пулпoдева или по-старата Евмолпиа, той не е съградил нищо, дори и в далечните околности на града ни?
Относно древни автори, като Тацит, Плиний Стари, Дексип, Помпей Трог и Амиан Марцелин трябва да посочим, че тези хроникьори са живели много след Филип II и не са познавали от лични наблюдения действията му.
Искаме да обърнем внимание на факта, че на споменатите антични автори не се гледа с необходимата критичност. Който и да прочете внимателно Помпей Трог и Амиан Марцелеин и ще се убеди колко категоричен е изказът им. Това от своя страна свидетелства, че те са били убедени във верността на фактите, които предлагат.
В друга плоскост е сведението на Дексип:
“Градът Филипопол се намира на границата между земите на траките и македоните и лежи на река Хебър (дн.Марица). Казват че негов основател бил Филип, синът на Аминта, по чието име бил наречен и градът. Скитите нападнали този най-стар и най-голям град и го обсадили…”
Анализирайки текста веднага можем да посочим най-отличаващите го особености:
Първо – за основателя на града Дексип започва с несигурното “КАЗВАТ”. Оттук следва, че той не е убеден в това и не иска да се ангажира с подобен факт.
Второ – той категорично отбелязва “най-стария и най-големия град”. Тази категоричност е поднесена дори като възхищение. Независимо, че глаголите към текста са в минало време, те само ни показват, че авторът уважава точността, защото не ни поднася като очевидец нещо, на което не е бил свидете. Категоричността му от своя страна отхвърля като достоверна вероятността Филип II да е основател. Как би могъл най-старият град да е създаден само преди някакви си седем века от времето на Дексип?
И защото много хора все още не са добре запознати с някои световни класификации дадени на града ни ще отбележим един факт, който трябва да се знае от всеки пловдивчанин - ЮНЕСКО обяви Пловдив и Дамаск за най-старите градове, запазили местата си.(графика 3)
Що се отнася до думите на Тацит и Плиний Стари, ще обърнем внимание на една друга наука, която разглежда варианта “УПОДОБЯВАНЕ”.
Терминът Филипопол се отбелязва за първи път след Филип V (пребивавал в Пловдив между 200 и 197г.пр.н.е.)в труд на Полибий.(живял между 201-120г.пр.н.е.).Той не споменава кой Филип е назован. Но, творилият три века след Полибий, Тацит, тъй като се позовава на него, поставя по-известния Филип II за владетел, който, според последният автор, е дал името си на Пулпудева. Това уподобяване става, защото за Полибий не е нужно да упомене за кой точно Филип говори. За него е било немислимо да обяснява на съвременниците си, че Филип V е поставил името си върху града. Това е било всеизвестно на всички от това поколение.
Почти същото уподобяване се забелязва и при Плиний Стари, който дори погрешно поставя прозвището Понеропол върху Пулпoдева, вместо върху Кабиле.
Тук отново трябва да насочим вниманието към друга наука, каквато е езикознанието. Както се изразяват учените от БАН: “Вероятността Пулпoдева да е тракийският превод на Филипополис не е изключена така, както и Филипополис да е старогръцкият превод на Пулпудева.”
В случая сме длъжни да ви уведомим, че доскорошния превод на Пулпудева бе “Град около реки или блато”. Вече се разглежда и вероятността преводът да означава “Градът на кварталите (=фили)”.
Относно популяризирането на древната пловдивска история са нужни и сведения на автори като Демостен, Теопомп, Страбон, Йордан, Анна Комнина и много други. Всички те твърдят, че траките са създали града ни. Те са го градили дори по времето на римските гарнизони. Траките са останали наши предци така както и древните българи.
От по-късни автори се разбира, че названието Филипополис е добило гражданственост и се е използвало предимно от чужденци, едва след римския император Филип Араб. Това е владетелят, който толерира християнството и го утвърждава като официална религия в най-стария и най-големия град в света.
Към сведенията предложени до тук ще представим и един важен извод на археолозите. Първият от симпозиумите, които признават разкопките (вече унищожени) в града Евмолпия , провеждани между 1975-1985г.г., е Баденският. В него участват най-добрите европейски специалисти в областта на древните гадове. Когато той се провежда в Будапеща едно от заседанията му е преместено в Пловдив. На него се доказва, че Евмолпия е един от най-ранните градове от Източно-средиземноморски тип. Там вече се съобщава, че той е десет пъти по-голям от много по-младите от него Троя и Микена.
Десет години по-късно Институтът по Тракология при БАН, с тогавашен директор, покойният вече, проф.Александър Фол, вземайки под внимание важността на същите разкопки, провежда Международния симпозиум “Филипополски седмици на тракийската история и култура” с тема “Появата на ранните градове и древнотракийския град Евмолпия върху Трихълмието.”
След посочената безпочвеност на твърдението, че Филип II Македонски е основателя на Пловдив, сред научните среди, на специалистите подържащи поднесената теза започнахме да си задаваме два въпроса. Умишлено ли бе манипулирано общественото мнение като се поднесоха фактите само от гледната точка на учените застъпващи идеята, че Филип II е основател на града ни, заедно с техните изводи?
Все ни се ще обаче вярваме, че и нашата гледна точка за създаването на Пловдив като град, е изключително ценна за историографията. Но при това ни виждане остава открит другия въпрос - защо бе монтиран “паметника”? Не ни се ще да вярваме, че става въпрос за много пари, защото популярно поднесено, появата на тази скулптура в града ни е все едно в Москва да поставят статуя на Хитлер, който също никога не е превземал руската столица. Мислим, че е крайно време да бъде демонтиран. Тъй като учени, които продължават да подържат възгледа, че до времето на Филип II Пловдив няма град, защото е представлявал съвкупност от царски резиденции, тук е мястото да поместим, нужно е да поместим и виждането по въпроса КАКВО Е ГРАД. Ще предложим обобщеният възглед на изключително добрите специалисти в тази област В.Масон и В.В.Андреев Само словоредът при тези учени е различен, но не и фактологията:
„Град е – селище с население с поне около 5 хиляди души, масивни архитектурни градежи като крепостни стени, порти, кули, улици с каменна настилка, вкопани в скалите култови ями, изсечени и градени каменни стълби, храмове, аристократични дворци обособени квартали.” Трябва да посочим, че всяко едно от селищата, превърнали се впоследствие във фили е притежавало тези изисквания. Това важи и за Евмолпия, и за Родопиада (=Родопида), и Кендрисос, и Орфида, и Каменица, и Пулподева и всички останали.
За да се види по-добре вредността от този монумент ще насочим вниманието върху част от други унищожени древни обекти на града ни. Така ще видите как година след година се орязва древността на Пловдив като се приближава систематично неговото начало до времето на Филип II (едва IV в. пр. Хр.)
Преди няколко десетилетия, когато в ГРАДА НА ТЕПЕТАТА бе унищожен част от форума, за да се прокара път, малко бяха хората, които ги заболя за унищоженото наследство. И не защото пловдивчани не милееха за старините си, а защото повечето от тях знаеха, че при комунистическата власт, каквото решат управляващите, това става. По време на същата тази власт бяха унищожени и разкопките, извършени от Димитър Цончев на най-високия хълм в града – Джендем тепе. Независимо, че там бяха разкрити основите на една от най-древните християнски базилики, както и част от храма на Аполон Кендрисийски . Тогавашната власт заля археологията с бетон, правейки неизползваем басейн, и всичко приключи. Сринато със земята бе Ясъ тепе I, което археологът-праисторик Петър Детев подробно проучваше, като едно от най-старите неолитни поселища. Същото се случи и с един от другите разкрити праисторически обекти на П.Детев. От години една от базите на Археологическия музей, намираща се на ”Брезовско шосе” (Плоска могила: Ясъ тепе II; една от филите на Пловдив) бе оставена разбита и без контрол, от което се облагодетелствуваха най-различни хора, като по този начин завинаги се изгубиха следите на много от артефактите, които уж се съхраняваха там.
Унищожена бе и Римската баня с уникалния хипукаус, намираща се на ул.”Георги Тертер”№1.
Най-древната синагога, открита на територията на България и най-голямата за своето време, бе проучена като археологически обект също в Пловдив. Освен основите, при нея бе доста добре и в цялост запазена мозайката. Днес този древен духовен център също е в небитието, защото е цялостно заличен. Върху археологическите разкопки на бул.”Княгиня Мария Луйза”, срещу църквата “Света Петка-Нова”, където се намираше обекта, сега има само бурени и филизи, както и фургони на “чистотата” .
Наскоро бе разбито друго светилище в резерват “Старинен Пловдив”, което се намираше в южната част на ул.”П.Р.Славейков”. Изследователската група на ИЗ “КОРЕНИ”, към която имам честта да принадлежа, описа и филмира този обект. Така мога да ви разкажа каква уникална изработка бе премахната от Пловдивската история. Става въпрос за почти триметрова наклонена скала, в горния край на която имаше възрожденска постройка. На източната скална част, по наклона, ясно си личеше релефно изображение на човешко лице с очи, вежди, нос, уста и уши. Под лицето, върху леко ерозирал конус имаше издълбана ямичка, символизираща човешки пъп или идеята за Плодородието. По цялата фигура личаха и изветрели от времето бои – предимно червена, охра и черна.
Освен това в основата на скалата имаше праисторическа идеограма за Отвъдния свят. Встрани от нея пък бяха маркирани стъпала от Символната връзка между световете. ИЗ”КОРЕНИ” използвайки старинен ритуал даде на този култов център названието “ЛИЦЕТО НА БЕНДИДА”. Предполагахме , че под основите на къщата съоръжението продължава, но старата постройка бе съборена. Култовият център унищожен, за да се изгради на това място някаква си нова безлична сграда. Ще направим бегло сравнение, засягащо археологията, с позицията на друга държава. “ЛИЦЕТО НА БЕНДИДА” има пълен аналог с камък от XII в., на който е изобразен викингският Бог Локи. Последният обаче и до днес се пази в Музея на изкуствата Орхус, Дания. Унищожаването на последните отбелязани обекти бе по времето, когато директор на АМ-Пловдив е Костадин Кисьов.
На милостта на времето са поставени източната порта с останките от антична римска болница в нейния регион, гробницата в квартал Филипово, останки от антични римски пещи с северо-западния край на Цар Симеоновата градина.
Унищожени са скали от източната страна на Трихълмието, със съответните, непроучени, праисторически знаци и релефи по тях.
Последните отбелязани деяния са по време, когато директор на АМ-Пловдив е К.Кисьов.
Тъй като темата, както бе формулирана, не би могла да се изчерпи като фактология дори в рамките на цяла конференция, с последния важен факт, който си набелязахме също като изключително ценен, ще се ориентираме към приключване.
По сведения на Анна Комнина, в източната част на заличеното, против нормативните актове, Марково тепе е имало важен саркофаг. Заедно с всички съоръжения от този най-малък Пловдиски хълм и статуята на Херакъл, намирала се на Бунарджика и за чието съществуване данни помества и Апостолидис, както може би вече се досещате, според названието на доклада, са унищожени.



ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Акимушкин,И. По пътеките на легендите.С., 1991.
Андреев,Ю.В. Ранние форми урбанизации. ВДИ, 1987.
Апостолидис, К. Историята на град Филипопол от най-дълбока древност до наши дни. Атина. 1959.
Богданов,Б. Орфей и древната митология на Балканите. С., 1991.
Божков,Хр. и Пейков,В. Монети и монетосечене през вековете.С., 1995.
Бъчваров,К.Неолитни погребални обреди. С.,1993.
Величков,Ст. Българите са най-страите поселници на Балканския полуостров. С., 1943.
Георгиев,Вл. Траките и техният език. С.,1977.
Георгиев,Г.Ил. и Н. А. М е р и е р т. Раскопки многослойното посоления у села Езеро близ г. Нова Загора в 1963 году. - ИАИ, XXVIII, 1965.
Даскалов,Д. Българите, потомци на царствените скити и сармати. С., 1913.
Добруски, В. Няколко историческо-археологически бележки. БАН. Книга III. 1914.
Домарадски,М. Трако-гръцки търговски отношения.Септември. т. I., 1995.
Драганов,Д. Монетите на македонските царе.част I.От Александър I до Александър Велики.Ямбол. 2000.
Ейду, Анри-Пол. Истини и загадки на археологията.С.,1976.
Елиаде,М. История на религиозните вярвания и идеи от каменния век до Елевсинските мистерии.С., 1997.
Заимов,С. Миналото. Пловдив. 1899.
Захариева,Л. Мегалитни архитектурни паметници в България и в други страни. С., 1999.
Казанджиев, Б. Мавзолеят в Халикарнас. Сп. Спектър. 1973.
Ковачев,Й. Принос към историческата карта на България. С., 1927.
Лозанова-Станчева, В. Мито-ритуалният комплекс на тракийските котитии. С.,1993.
Массон, В. М. Проблема древнего города и археологические памятники Северной Бактрии. - Древняя Бактрия. Ленинград, 1974.
Массон,В.М.Первме города (К ироблеме формирования городов в среде ранне-земледельческих кульгур). - Новейшие открития советских археологов. Киев, 1975.
Массон,В.М. Формирование раннеклассового общества и вопросы
типологии древних цивилизации. - Древний Воеток и античньги мир.М., 1980.
Массон,В.М. Алтын-депе. - Труды ЮТАКЭ, т. XVIII, Ленинград, 1981.
Массон,В.M. От возникновения земледелия до сложения раннеклассового общества. - В; Доклады сообщения археологов СССР на VII международном конгрессе доисториков и протоисториков. М., 1966.
Массон,В.М. Неолит Южной Турции, - В; Археология Старого и Нового света. М., 1966.
Массон,В.М. Экономика и социальны строй Древних обществ.Ленинград, 1976.
Мелерш,Х. Минойският Крит.С., 1978.
М е р п е р т,Н.Я. К вопросу о связях Анатолии и Фракии в раннем бронзовом веке. – Sbornik narodniho muzea v Praze. 1/2, 1966.
Мерперт,Н.Я. Древнейшие каменные крепости Болгарии. - В: Новое в археологии. М., 1972.
Мерперт,Н.Я. Первий год работ Советско-Болгарской зкспедиции. - КСИА АНСССР. 93, 1963.
Мерперт,Н.Я. Археологические исследовапия в Южной Болгарии в 1963 г. - КСИА АНСССР. 100, 1965.
Минков,В., Георгиев,Г. Ил., Георгиев,Вл. Надписът върху
кръглия печат от Караново - най-древната писменост в Европа.- Археология,1969, кн. 1.
Миков,В. Принос към предисторическата култура у нас. ИБАИ, V, 1929.
Мушмовъ,Н. Монетитh и печатитh на българскитh царе. С., 1924.
Неделчев,Н. Thracia libera. Велико Търново. 1996.
Николов,Б. и Вл.Георгиев. Наченки на писменост през халколитната епоха в нашите земи. - Археология, 1970.
Першиц, Л. И., Монгайт,А.Л., Алексеев, В, П. История первобытного общества. М., 1968.
Пhевъ,В.Градъ Пловдивъ минало и настояще. Част I Пловдивъ въ миналото. Пловдивъ. 1941.
Попов,Д.Богът с много имена.С., 1995.
Попов,Д.Залмоксис религия и общество на траките.С., 1989.
Попов,Р. Разкопки в пещерата Моровица. ИБАД, т.III, св. II, 1913.
Саваренская,Т.Ф. История градостроительного изкусства. М., 1984.
Спиридонов,Т.Тракийският етнос проблеми на формирането и развитието. С., 1991.
Стойчев,Т.Археоастрономия.С., 1998.
Титов,В.С.Неолит Греции. М., 1969.
Т и то в,В.С. Древнейнтие земледельцьт в Европе. - В: Археология Старого и Нового света. М., 1966.
Фол,А.Политика и култура в древна Тракия. С.,1990.
Фол,А.Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха.С., 1975.
Фол,А.Тракийският Дионис. Книга първа Загрей.С., 1991.
Фол,А.Тракийският Дионис. Книга втора Сабазий.С., 1994.
Фол,А.Тракийската култура казано и премълчано.С., 1995.
Фол,А. и Спиридонов,Т. Историческа география на тракийските племена до III век пр.н.е. БАН. 1983.
Христов, Ст. Храмът на бога Дионис – голямата загадка на Родопите. Сп. Спектър. 1973.
Чайлд,В.Г. Древнейший Восток в свете нових раскопок. М., 1956.
Чиликов,Д.Миниенциклопедия Навлизане в тайните.Пловдив. 1994.
Чиликов,Д.Балкански мистерии.Пловдив.1994.
Шкорпил, К. и Х. Паметници. Разработване на кремъка в предисторическо време. БИД. Книга VII. 1892.
Шкорпил, К. и Х. Черноморското крайбрежие и съседните подбалкански страни в Южна България. БАН. Книга III (продължава в Книга IV). 1914.

СБОРНИЦИ:
Вестник древней истории.т. 1; 2; 3; 4. Москва. 1972.
Годишник на археологическия музей Пловдив, Кн.IX, Сборник в чест на 100-годишнината от рождението на Димитър Цончев,Пловдив, 1999.
Годишник на народния археологически музей Пловдив. Книга I. С., 1948.
Годишник на народния археологически музей Пловдив. II. Археологически вести. С., 1950.
Известия на музеите в северозападна България.Том 21. Враца. 1993.
Известия на музеите от южна България. Том 1.Пловдив 1975.
Известия на музеите от южна България. Том 2.Пловдив 1976.
Известия на музеите от южна България. Том 3.Пловдив 1977.
Известия на музеите от южна България. Том 5.Пловдив 1979.
Известия на музеите от южна България. Том 7.Пловдив 1981.
Известия на музеите от южна България. Том 12.Пловдив 1986.
Известия на музеите от южна България. Том 15.Пловдив 1989.
Неприсъхващи извори документи и материали из историята на Пловдив и Пловдивско.
Пловдив,1975.
От Египта до Китая. Москва. 1998.
Проблеми на древната обща история и култура.С., 1995.
Първи конгрес на Българското историческо дружество. 27-30 януари 1970 година. Том първи. С., 1972.
сп.Тракия. бр. 3.Пловдив. 1976.
XXXIV национална конференция по археология. Археологически открития и разкопки през 1988г., Кърджали. 1989.
XXX национална конференция по археология. Археологически открития и разкопки през 1984година. Сливен. 1985.


НАУЧНИ РАЗРАБОТКИ НА ПЕТЪР ДЕТЕВ:
Преглед на праисторическите проучвания в северните склонове на Родопите.
Разкопки на Небеттепе в Пловдив през 1969 г.
Опит за различаване на неолитните брадви от длетата, теслите, мотиките и палешниците.
Разкопки на Небеттепе в Пловдив
Праисторически накити в Пловдивския народен археологически музей.
Материали за праисторията на Тракия.
Характерни черти на глинените съдове от Бронзовата епоха.
Энеолитические модели мебели из Болгарии.
Каменни боздугани.
Селищна могила Разкопаница. Отпечатък от известията на Археологическия институт. XVII. 1950.
Разкопки на селищна могила Ясатепе в Пловдив през 1959 г.
Материали за праисторията на Пловдив.
Massues de Pierre.
Olityczne modele mebeli z Bulgari.


Archeologicke rozhledy, Praha, XXXVI - 1984.1.
Archeologicke rozhledy, Praha, XXXVI – 1984.2.
Archeologicke rozhledy, Praha, XXXIX – 1987.4.
Childе,V.G. Тне urban revolution. - Тown Рlanning Reviw. 1950, vol. XXI.
Pulpudewa. Semaines Philippopolitaines de l’histoire et de la culture thrace. 2. Plovdiv, 4-19 octobre 1976. Sofia, 1978.

Тайните на Черно море (Secrets of the Black Sea - Uncovering the Roots of Early Civilization)

http://www.youtube.com/watch?v=vKakFvlD5MM

History of Social Media (История на социалните медии)

http://blog.skloog.com/history-social-media-history-social-media-bookmarking/

ПРЕЧУПЕНАТА СВЕТЛИНА

Интелектуално звено „КОРЕНИ” води доста БИТКИ, на които гледам като на на мини модел на битките, водени от целия български народ през последните 20 и няколко години. Доста често, като се прочете тази агресивна дума, от паметта и мислите на човек изплуват образи на оръжия, трупове, кръв и т.н. Всъщност нашите битки бяха по-скоро опит за отстояване на морални стойности и ценности, с които да се противодейства на непонятни решения на Община, на арогантността на силовите групировки и разни други анонимни личности, заличаващи културни ценности в Пловдив. А „делото” на противостоящата страна можеше да се обясни само с удовлетворяване на лични материални мераци, както и постоянните стремежи към възможно по-охолен живот.
Почти всяка от тези наши битки бе предварително загубена, а разрухата след нея са описаните частично, унищожения на архитектуарни, археологически и други символни паметници в Града на тепетата. Защитата на съзиданото от предците бе изпълнена с ентусиазъм, а покрусата след това водеше винаги до частияна загуба от собствената самоличност.
Единствената ни частична победа бе, че на постамента на паметника на Филип II бе премахната издеята за първоначалния надпис, който по искането на събратята от град Солун, трябваше да гласи: ОСНОВАТЕЛ НА ГРАД ПЛОВДИВ – не пише!
Тези дни (след 10.XI., но 2010г.) паметникът ще бъде демонтиран. Сведенията са точни, защото са получени лично от директора на НИПК – клон Пловдив. По събрани от нас сведения обаче, по-късно Общината щяла да го премести и да го монтира отново на около 70м. от сегашното му място, в югоизточна посока.
Естествено, обсъдихме въпроси и взехме решение, с което им казваме ДА СА ЖИВИ И ЗДРАВИ!
ИЗ „Корени” няма да води битка с това. В сърцата и с очите си видяхме – това е ПАМЕТНИК НА СЕРВИТЬОР. Филип II, македонският владетел, никога не е влизал в Пловдив, така че, защо да хабим енергия за нещо, което никога е съществувало в града ни?! НЯМА ГО!
Че някакъв сервитьор щял да стои обслужващо, след като е платен от гр. Солун!? Ами това е доста почтенно и приятно за всички потомци на някогашните траки и българи, останалив този чуден град! Доста рядко се среща в последно време някоя държава да поиска да изпрати на друга не някой символ на велик владетел, а паметник на лакей-сервитьор, който сервилничено поднася три шоколадови скалички на всички жители и гости на града. Естествено, че се прекланям пред този доблестен жест и на събратята от гр. Солун, и на Пловдивската община и Кмет, чрез които се сдобихме със сервитьора Филип Две. Можем да мечтаем и за сервитьори от ранга на Марк Крас, бармана Баязид или по-ранния прислужник в ресторанта Балдоин, но...на нас, този леко приклекнал Филип Две от Солунска кръчма доста ми допада. ДА БЪДЕ!
Доста хора още се карат, че Альоша трябвало (или не трябвало) да бъде (или да не бъде) на втория по височина Пловдивски хълм. Драги съграждани, защо хабите толкова енергия за глупости? Ракийката, салатката, туршийката са по-приятни неща, отколкото кавгата. Та този паметник е отдаване на почит на Волжките българи – наши генетични братя, които сразиха Нацизма и помогнаха на целия СССР да просъществува още някакви си 50 годинки! Не си ли спомняте, че именно тези наши роднини спечелиха най-важната битка, която бе при Волгоград и дори забиха финалното знаме над Райхстага? Сега за това знаме се борят и руснаци, и украинци, и дегестанци и какви ли още не. Ние сме си скормни открай време и си мълчим. Защо ни е да участваме в кавги, но фактите са неоспорими: Нито американци, нито англичани, нито французи, нито окйто и да е от западните съюзници, нито руснаците и техните приятели от Източния блок, не посмяха тогава да открият в себе си сили, да пробият най-страшната СС отбрана и забивайки знамето над най-важния нацистки център да сложат край на тази безсмислена война. НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, ГО НАПРАВИХМЕ, ЕДИНСТВЕНО ЗАРАДИ МИРА. Това беше наш събрат от Волжка България и с този паметник отдаваме чест и на него. Така че, оставете кавгите и продължавайте с радостта и веселието – все пак БЪЛГАРИТЕ ПОБЕДИХА НАЦИЗМА, НЕ НЯКОЙ ДРУГ! Но...ДА СА ЖИВИ И ЗДРАВИ И ДРУГИТЕ!
Археологията била унищожена!!!??? Та в доклада си писах и беше прокарано като идея още в заглавието – какво ни остави тя? Тя ни остави духа, душата и мъдростта и толкова ли бе трудно да се проумее, че материалното винаги е тленно?! Който иска да руши!
Траките са били херметици. Сегашният свят пък върви към гибелта си, следвайки елинския прагматизъм – ДА СА ЖИВИ И ЗДРАВИ! Всички ще умрем! Продължението, след това, не мога да ви го кажа, защото в херметизма това не е прието – ЗАТВОРЕТЕ ВРАТИТЕ ЗА НЕПОСВЕТЕНИТЕ и ПОЗНАНИЕТО НЕ Е ЗА ВСЕКИ.
Така че...умни сте, мъдри сте – спрете с това глупаво хабене на енергия, която сте увеличили до безкрайност във форума след доклада. Четете внимателно и вижте, че съм го препоръчал предварително!
Бюстът от паметника на възрожденеца Йоаким Груев е откраднат и не е възстановен почти 19 години. И всичко това пред постъпите на Стария Пловдив. Направих обаче голяма грешка като писах на Кмета, че това е недопустимо. Извинявай, Кмете! Бюстът стои, а над него е духът на Йоаким Груев. Защо ни са нужни паметници на титаните на Българското Възраждане, когато те са постигали всичко най-вече чрез енергията на духа си? За нас Йоаким Груев си е жив и ние помним!!!
Е, това е. КОЙТО ИМА ОЧИ – НЕКА ПРОЧЕТЕ...НА ГЛАС, А КОЙТО ИМА УШИ...НЕКА ГО ЧУЕ!
Не ние, предците ни са го казали, знаейки думите на НАЙ-ВИСШИЯ –
БОГ ВИЖДА и
НЕБЕТО ПОМНИ!
Интелектуално звено „Корени”

ДУШАТА НА СЕЛО ПИПЕРКОВО

Йордан сред природата със семейството и майка си

Видяна през живота на българина Йордан Павлов

Когато стигнем до въпрос, който засяга българската
народопсихология, веднага правя асоциация с трудовете на Ив. Хаджийски, М. Семов и Цв.
Тодоров.

Но в настоящия материал извършвам една по-особена
разработка. Основният въпрос в нея е КАК СЕ ПОЯВЯВАТ ТИТАНИ НА ДУХА В БЪЛГАРИЯ?
При разглеждането му обаче ще започна с най-важната констатация от
изследването.

За да се стигне до възможността да се появят подобни личности, между които на първо място изпъкват имената на Паисий Хилендарски, Г.С.Раковски, Хр. Ботев, З.Стоянов, е необходимо преди това да се е извисила една по-голяма плеяда. Тя, по правило, е известна на по-тесен кръг от хора, предимно учени.Между тях могат да се изброят имена като Йеросхимонах Спиридон, поп Минчо Кънчев, Лука Касъров, Драган Манчов, Маньо Стоянов, П. Маринов и др., и др.

Независимо, че съм се занимавал с делото на повечето от тях, нещо сякаш все ми убягваше при това изследване, чиято тема предварително си бях набелязал.

Напоследък се появиха доста краеведски, родови и етнографски изследвания на ентусиасти и... специалисти. Едно от тях обаче, сякаш буквално ми посочи отговора - „Село Пиперково Русенско” от Светланда Рашкова, а пасажът, който ми достави духовно удовлетворение за дългогодишните ми търсения, бе откъс от автора за нейния баща:



Тази книга посвещавам на баща си ЙОРДАН ПАНАЙОТОВ ПАВЛОВ, който в последните дни от живота си написа: “Много хора обичат обич за обич, а аз един път обичам дори вече и да не ме обичат никога. Материалната цел за мен в живота не е била никог...а първа цел за постигане. Аз исках да бъда полезен на обществото с цялата си душа и сърце, с цялото си човеколюбие и омраза към завистта, мошеничеството, кариеризма, егоизма, самолюбието и други подобни пороци намиращи се в съвременното човечество. Обичам те семейство над всичко мило и скъпо, но най-обичам нашата мила Родина, а после теб жено и скъпи рожби. Знам, кратък е живота земен”.

По-нататъшните ми разсъждения върху тази невероятна личност, се базират и на фактологията, предоставена ми от дъщеря му на поставените й от мен въпроси. Този българин е именно един от споменатото множество, което е моделирано буквално от ср...едата и времето, сред които живее. Селото, както се разбира и от заглавието на книгата е Пиперково, община Ценово, Русенско. Времето е средата на XX век.

Всяка една българска махала, селце или градец, за период от някакви си 30 до 50 години, избират своята „черна овчица” и тя се превръща в емблемата им пред останалия свят. Бих казал, че тези символи, както и други, от по-големите градове, са грунда върху платното на българската народностна душа (както би се изразил един художник). След тях се пръква плеядата, а като връх на „айсберга” са титаните.

За подобни хора е невероятно красиво да се пише. Всеки един детайл от житейския им път е самобитен, а понякога тъй неповторим, че не се среща аналог дори сред Духове на мисълта от световна величина.
Та ето и „ИСТОРИЯТА ВО КРАТЦЕ О ПИПЕРКОВСК...ИЙ МОНѪЖЪ ДОСТОЙЫЙ И НАРИЦАЕМЫЙ ЙОРДАН ПАВЛОВ”:

Роден на 19.I.1931г., той е потомък на двата големи рода в селото – Паулюути (Павлови по бащина линия) и Минюути (Миневи, по майчина). Още с пръкването си на този свят, неговият живот е обвързан с доста древен български обичай. Ще го представя чрез Пиперковския етнографски вариант, така, както ми го е разказала дъщеря му Светланда Рашкова. В този регион случилото се е познато като ритуал за „оцеляването”. Предните три деца на родителите му са момичета и всички умират при раждането или още в детска възраст. По тази причина, стремейки се да запазят живота му, още при появата му на Бял свят, майката и бащата запалват свещ на главата му. „Оставят” го на кръстопът, а който пръв го намери му става кръстник, като трябва да го облече в избрани от него дрехи и го върне на родителите. И тъй като при извършването на този паметен за живота му ритуал е било Йорданов ден, той бил кръстен Йордан.

И друго важно събитие също изиграва роля в развитието още от невръстните му години. Случило се така, че етървата на баща му починала и петте й деца останали сирачета. Родителите му ги отглеждат като свои, заедно с Данчо и по-малката му сест...ра Живка. Сред тях неговата интелигентност изпъква и по-късно той е изпратен да завърши гимназия в Свищов. Тази възможност се открива пред него и благодарение материалното състояние на баща му. От сведенията на дъщеря му:”.. дядо ми е имал – кръчма, бозаджийница, казан, 200декара земя, 200 глави овце, гора и е давал две стаи от къщата, като квартира, а в селото през войната са преминавали и немски и руски войници. От немските имаме семейна реликва сребърна монета от 2 райхс марки с ликът на Хинденбург.”

Най-атрактивните спомени за Йордан Павлов от времето му като ученик, са как често се е прибирал пеша от Свищов до Пиперково, за да участва във футболните срещи на отбора от селото. През целия път е ходил бос, носейки гуминките си на рамо, за да не се изтъркат.

След години завършва и учителския институт в Кюстендил със специалност начален учител. Именно като истински просвещенец в селото името му е „разнасяно” и до днес. Преди да започне с тази си професия, трябва да отбележа друга, доста интересн...а случка от живота му. Ще я разкажа чрез думите на дъщеря му:”... трябвало да отбие военната си служба. В тях времена момчетата служели 3 години.Пратили го в Свиленград. Още неположил клетва е участвал в истинско сражение. Политически спор между България и Гърция за острови в река Марица е трябвало да бъде разрешен с военни действия. Младите войници положили клетва за вярност към Родината в една царевична нива и отишли на бойното поле.После го пращат във Военното училище във Велико Търново от където излиза като офицер от запаса. До смъртта си през 1985 година беше стигнал до чин майор.”

и средата, в която живее – изграждат неговия светоглед. Мисля, че думите му, с които той е възпитавал и потомците си, охарактеризират изградения от средата му морал в неговата цялост:” Всеки човек, трябва да се уважава независимо от това ка...кво ти е сторил. Но любовта и сърцето ти може да получи само истинският ти приятел! „

Дъщеря му си спомня за тези му съвети като продължава:” С майка ми се запознават, като колеги в с. Хаджидимитрово – Свищовско. И така двамата начални учители се събират на 1 май 1956 година, по настояване на баба ми Божана (майката на баща ми) правят сватба в Пиперково на 6 януари 1957 , а аз съм се родила на 8 март същата година.”

Предпочитам като страничен наблюдател да представя реакцията на този български баща при възникналите проблеми по времето, когато се ражда дъщеря му.

Той едва не припаднал,тъй като до тогава не бил виждал новородено бебе. Освен това дъщеричк...ата му се появила почти синьо-лилава. Пъпната й връв се била увила около врата й и Йордан я съзирал едва ли не като удушена, сякаш от раждането.

И отново, както го охарактерезира Светланда:” Беше грижовен и отговорен баща. Правеше ми куп снимки, водеха ме със себе си на всякъде. Но след 4 години живот на квартира, решава да се прибере в Пиперково, за да създаде по-добри условия за ж...ивот на семейството си. Родителите му ни приемат с отворени обятия и на следващата година му помагат да построи нова къща, с всичките удобства(два входа, баня и т.н.). Съвместно осигуриха на мен и брат ми – Божидар нормално детство изпълнено с любов.”
Както и доста подобни нему българи от тези години, Йордан е от „породата”, познати като, вечния ентусиаст. Той се опитва да инициира и организира културния и спортен живот в Пиперково. Не само, че успява, но създава дори цяла група за автентични песни. Естествено Йордан е и неин ръководител. Поставя доста театрални спектакли, в които често е и главен изпълнител. Тренира футболния отбор на селото и е неизменна част от ловната дружинка.
Проследявайки живота на този българин не бих могъл да направя друга констатация, освен – ЕДИН ЖИВОТ ОТДАДЕН БЕЗКОРИСТНО НА РОДИНАТА И СЕЛО ПИПЕРКОВО.

В последните години, паметта към предците ни тотално се заличава, най-често след унищожаване на археологията (материалната култура), която са ни завещали.

Ще предложа само едно дело на Й.Павлов, като контрапункт на съвременните злодеяния. На... човек като него е било достатъчно да разбере, че в селото му Пиперково е започнала литературната дейност на П.Р.Славейков. От различни сведения, но най-вече чрез автобиографията на нашия голям Възрожденец, Йордан изнамира камъка, на който Славейков е седнал да запише разказите на дядо Драган. Павлов популяризира тази местност и до края на живота си я подържа, както и одухотворения камък.
Заедно с приятеля си Атанас Дилянов той е използвал възможността да запази, записвайки спомените на столетниците от селото. Двамата създават възможно най-пълната история на Пиперково, но...

За съжаление и в изследванията за този прекрасен човек, отново ми се налага да завърша в доста минорен тон. Все ми се иска да не бях попадал на последните сведения, но те сякаш са страшното откровение за доста българи, опитали се да запазят духа и душата си по време на Комунистическия марш в страната.

Използвайки факта, че баща му е дал убежище на немски войници през войната, че не приема да стане член на БКП, партийните му „другари” го подлагат на най-различни стресови ситуации. Официалното заключение на тогавашните институции е, че Пав...лов заболява от рак. Истината обаче е доста по-страшна и той напуска този свят едва 54 годишен. Същите са причините и за смъртта на неговия побратим и съавтор на изследването за Пиперково. При цялото това зло, враговете му от БКП унищожават и големия им краеведски труд. Спомените на съселяните за Йордан, свързани с последните му години бих могъл да концентрирам в две изречения:” Той беше истински учител, децата го обичаха, а родителите им го уважаваха. Но партийните другари въпреки , че му се пишеха приятели гледаха да вгорчат живота му всякак си.”

Дори и в големите трагедии обаче, винаги може да се открие лъч надежда за връщане към щастливото начало. Аз съзрях това в духа и възпитанието, с които Павлов е подготвял децата си за живота. Преките ми впечатления са най-вече от разговорите ни с дъщеря му Светланда. От нея разбрах, че той е възпитавал по същия начин и своите ученици. Така че, ако се запознаете с някой от тях, съм убеден, че ще чуете и изречените с любов думи:” На него дължа голямата си любов към всичко българско и уважението , към Родината, независимо, че с годините започвам да се срамувам от нашите политици, но той ме научи да правя разлика между Държава и Родина.”
Не закъснява и появата на унищожения му труд. След упорит 10 годишен труд от страна на дъщеря му, книгата видя бял свят. Тъй като Светланда Йорданова Рашкова доразвива и допълва много от фактите на баща си, които тя дълго е укривала, то вече като автор на „Пиперково – извор на живот „ можем да отбележим именно нея. Вярвам, че такъв неподправен дух като какъвто видях при проучването си Йордан не би изказал никога протест срещу това. Именно последното му качество най-искрено и безспорно го нарежда сред частта от безбройните анонимни извори на българската народностна душа.

Йордан Павлов обаче е доста популярен в родното си Пиперково. Последното ме кара да завърша с постоянно жизнената ми мечта, която отправям към всички управници на по-малките селища в България:”Нека най-яркият ви и важен паметник-символ да ви представя пред света чрез човекът-емблема, чрез който приживе, Светът наистина е научил за вас!”
П.П. Прецених, че ще е хубаво ако това ми изледване стигне до повече хора, около 1 октомври, защото на отбелязаната дата през тази години се навършват 25 години от кончината на Й.Павлов и ще бъде почтенно, ако почетем споменатия наш родолюбец, с което ще се подсетим и още колко са подобни като него, спящи в забвение от Държавата ни.

Константин Каменов – Коренът

The Atanasoff-Berry Computer In Operation (Компютърът на Джон Атанасов)

http://www.youtube.com/watch?v=YyxGIbtMS9E

[Recorded: 1999]
The Atanasoff-Berry Computer (ABC) occupies a special place in the history of computing in part for its technical accomplishments but also for being at the center of a landmark legal case. It was built by Iowa physics professor John Vincent Atanasoff and graduate student Clifford Berry.

Technically, the ABC was an electronic equation solver. It could find solutions to systems of simultaneous linear equations with up to 29 unknowns, a type of problem encountered in Atansasoff's physics work. Construction of the ABC began in 1938 at Iowa State College (now University) in Ames, Iowa. It was about the size of a large desk, weighed 750 lbs, computed 0.06 operations per second (sustained) and had 0.37 KB of memory. It could also do 30 add/subtract operations per second. While not a computer in the modern sense (since it did not store its own program), it pioneered various techniques in digital computer design including binary arithmetic, parallel processing, and electronic (vacuum tube) switching elements. The device was completed in 1942 and worked, although its spark-gap printer mechanism needed further development.

The legal dimension to the ABC story involves a lawsuit between two computer makers, Honeywell and Sperry-Rand. In 1967, Honeywell sued Sperry over their ENIAC patents using the ABC as evidence of prior art. (ENIAC was an early digital electronic calculator completed in 1946). After years of proceedings, on October 19, 1973 the judge in the case, Earl R. Larson, agreed with Honeywell that some of the ideas in the ENIAC, which had been considered the 'world's first computer,' in fact came from Atanasoff during a four-day visit ENIAC designer John Mauchly made to Atanasoff at Iowa State before ENIAC was designed. There was also months of correspondence between the two in which Mauchly expressed his desire to build a similar device. The net result of this judgment was that no one owned the patent on the computer: it was free to be developed by all. Gordon Bell has called this the 'dis-invention of the computer.'

In 1993, Iowa State University began a historically-accurate reconstruction of the ABC, which it finished in 1997. The project cost $360,000 and involved about a dozen people in its realization. This film shows the ABC Reconstruction in operation, solving a simple algebra problem.

УНИЩОЖЕНАТА АРХЕОЛОГИЯ И ИНФОРМАЦИЯТА, КОЯТО НИ ОСТАВИ ТЯ II

УНИЩОЖЕНАТА АРХЕОЛОГИЯ И ИНФОРМАЦНИЯТА, КОЯТО НИ ОСТАВИ ТЯ II

Константин Каменов

Интелектуално звено „КОРЕНИ”

Когато завършвах доклада си „УНИЩОЖЕНАТА АРХЕОЛОГИЯ И ИНФОРМАЦНИЯТА, КОЯТО НИ ОСТАВИ ТЯ”, отбелязах, че „...темата не би могла да се изчерпи като фактология дори в раките на цяла конференция...” Надявах се, че някой друг ще продължи след мен, но попадам понякога на отделни споменавания за разрушения и толкоз.

В средата на тази седмица (11.VIII.2010г.) от агората на Пловдив изчезна единият (запапдният като разположение) Императорски надпис. Същия ден старият ми доклад се появи в нови сайтове и форуми вместо мен. Проследявайки нещата дистанцирано, реших да продължа лично с втората част на доклада.

Естсеството на нещата, „подбудили ме отново към живот”, изискваше да започна именно с императорския надпис в Пловдив. Ето какво излезе като материал във вестниците, публикувани и в интернет:

"Предната стена на т. нар. императорски надпис, където са буквите, беше отчупена. Намерихме отломките на земята, след като се стопи снегът. Сезирахме Министерство на културата и по предписание на специалистите паметникът беше прибран за съхранение в Ателието за консервация и реставрация, за да не се потроши съвсем", обясни директорът на Археологическия музей Костадин Кисьов.Вероятно студът е счупил мраморния блок, предполагат археолозите. Кой обаче го е нашарил със спрей, не е ясно.Отчупеният камък, който тежи около половин тон, ще се пази в ателието, докато се намерят пари за реставрация и консервация. Тогава отломката ще бъде върната на мястото й на Одеона и постаментът ще може да се сглоби и изправи отново.
Става дума за мраморния блок в южната част на Римския Одеон, който след последната реставрация остана извън очертанията на театъра. Представлява постамент, върху който е имало статуя на император Комод. Надписът върху него е на старогръцки и показва мястото на една от статуите в колонадата на градското събрание. Този фрагмент е открит при археологически разкопки на Римския форум през 1988 г., а от 1995 г. е обявен за недвижим паметник на културата от национално значение.”

Източник: http://news.plovdiv24.bg/183971.html

Трябва да отбележа изрично, че след като всичко, в днешното ни общство, когато завърши първоначалното разпределение на Държавните пари (периода 1989 -1992г.г.), придоби отново комунистическата си същнсот, а пресата стана най-обслужващата ги машина. Не съзрях един правилен подход от поредица зададени веъпроси на журналиста към директора на Археологическия музей, а само подхвърлена версия към читателя от рода „АЗ ГО ПИТАХ, ТОЙ МИ КАЗА.” Затова и насочих вниманието към по-полезното съждение от анонимния читател, зад което бих се подписал с две ръце като съмишленик:„Тук има доста неточности поднесени от страна на Директора на Археологическия музей в Пловдив. Той нас да не ни взима за малоумници като се опитва да ни пробута толкова елементарна измама. ПЪРВО: Ако предната стена, където са били надписите се е отчупила през зимата (което не е вярно) защо сезират Министерството едва наскоро? ВТОРО: терминът Римски Одеон не биваше изобщо да се използва, защото подобно съоръжение в античната епоха не е съществувало. То бе съградено в съвремието, след като някои ВИСОКОПОСТАВЕНИ пловдивчани получиха за тази измама пари от Солун. ТРЕТО: Градското събрание или по-точно казано Общинския съвет на Античния град е бил на Античания театър, кръдето могат да бъдат прочетени имената на всяака една от филите (кварталите), където са сядали представители на отделните квартали. ЧЕТВЪРТО: Кому бе нужно, щом ще се връща императорския надпис на мястото му, то да бъде покривано с купчини натрошен мрамор, които са различни от тези на специално подготвения, върху който е изписан текста? Е, нека всеки сам си направи извода за себе си!”

(анонимен автор)

Източник:http://news.plovdiv24.bg/183971.html

Преди време, когато водехме епичната си Пловдивска битка на Интелектуално звено „КОРЕНИ” и съидейници, срещу кмета и хората му от АМ-Пловдив и Катедра „История” на ПУ, то им обещах, че ще ги уволня от заеманите им длъжности. Вместо отчет ще отбележа, че до месец август 2010г. само с двама от тях това се е случило, но не съм забравил обещанието си. Тук изрично го отбелязах наново, защото те продължават да унищожават паметта на един от българските градове, както им е угодно и следващия пример, който ще отбележа, насочва отново към тази тема.

През юни 2010г. на ул. „Гладстон”, при разкопаване за водопровод на нова кооперация, бе открита, част от сграда и скелето на кон. Ето първо мнението по откритието на археоложката от местния музей:” ОТКРИХА ИДЕАЛНО ЗАПАЗЕН СКЕЛЕТ НА КОН В РАЗКОПКИ В ПЛОВДИВ

На сензационна находка са се натъкнали археолозите при откритите наскоро останки от сграда от 4-5 век на улица "Гладстон" в Пловдив. В елипсовидна яма с диаметър 1,90 на 70 сантиметра, вкопана в подовото ниво на сградата, е открит скелет на кон. Тепърва ще се тълкува с какво може да бъде свързан, но археолозите са категорични, че той не е попаднал там случайно, а е бил старателно положен.

Конското погребение може да бъде отнесено към края на 5 век. Практика за погребение на коне са имали траките, коментира археологът Жени Танкова. В римската епоха подобна практика не е била наложена и често срещана, затова конкретното поведение ще се търси в по-късните векове, свързани с номадските народи и прабългарите. Скелетът е демонтиран и прибран. Той ще бъде даден за изследване, което ще установи възрастта и пола на животното. (източник: Plovdiv24.bg от 14 Юни 2010)

Ето и моето контра-мнение по въпороса, което по естествен път не намери място във вестниците:” Археологическата находака на ул. „Гладстон” пред N 45, която е станала вследствие на изкопни работи за нов вдопровод, бе разгледана и от Интелектуално звено „КОРЕНИ”. От наблюденията върху терена се вижда, че погребението на коня е ритуално, направено в овална яма, издълбана в помещение на сграда от еленистичната епоха, под специално трамбован под от жълто-зелена глина. По врем на ритуала той е бил обгарян, за което свидетелстват обгорелите органични остатъци от широколистна дървесина. Тази, червена на цвят, ивица покрива ямата, където е погребан коня и върху нея има три успоредно разположени улеи в направление изток-запад.

По сведениаята на работниците, които прокарват водопровода, тъй като не съм видял самия скелет на коня, зощото скелетът му е бил вдигнат от археолозите в деня на откриването (12.06.2010г.), той е бил стегнат с метални пранги (=окови; букаи), чрез които погребението може да бъде определено още по-точно.

Безспорното отнасяне на находаката към еленистичната епоха е вследствие на използвания хоросан, с който са иззидани стените на сградата, защото примесения със счукани керемиди или тухли розов хоросан се използва едва след Христта, а белият, който бе използван за тази вила нямаше подобни примеси и така го отнесохме към предхристиянските градежи на тракийските зидари от нашия град.

Другата безспорна констатрация е, че се касае за вила, защото в периода между V в. пр. Хр и Новата ера Пловдив е бил разделен на квартали, предимно по хълмовете, а междиу тях са съществувли вили на по-заможните жители. Тъй като конят е соларно животно, то най-вероятно извършилите ритуала траки са били почитатели на Бог Аполон, а не на Дионис. От разкопките на пловдивския археолог Димитър Цончев се знае, че на Джендем тепе е бил открит храм на Аполон Кендрисийски, за който споменават и някои антични автори. Днес обаче, почти всички елементи на този храм са бетонирани на върха на споменатия хълм.

Важно е да отбележим и направените от нас измервания на някои от елементите на трите успоредни улея, както и на бермата.

Височина на улеите, измерени по вертикал = 11 см.

Широчина на улеите, в най-високата им част = 17 см.

Широчина на улеите в основата, преди да започне извивката, измерени по начин, указан от Питагор = 8,5 см.

Височина на бермата, измерена по вертикал = 20 см.

Широчина на бермата, в нейната основа = 15 см.

След тези изчисления трябва да завършим, че пътят на българите при завръщането им от Азия към Европа е маркиран от доста, направени от тях валове, които са характерни именно с използването на бермата при външната част на основата на вала и при най-високата част на вала. Повечето от племената на траките също са строели сградите си с берма, която не е характерна за племена приели еленския тип култура. И до днес в България, продължава традицията, най-вече в селата, край новопостроените къщи да се прави и берма.”(К.К.)

Цялостно, археолозите в музея, заемат в момента позиция в защита на унищожаването на древността и този факт говори за безродствеността им. За съжаление и археолозите ни от другите краища на България, в последните години, са на отбелязнаното вече ниво.

На 8.VIII.2001г. реших да откажа поканата на американския учен Балард, отправена ми чрез варненското издателство „Народен Будител”. Идеята бе да се спуснем с българската подводница „Академик” в Черно море” и да изследваме възможността Ноевият потоп да е Черноморският. Бях повлиян от изказванията по медиите на тогавашния директор на НИМ Божидар Димитров, който от 5.VIII започна да внушава, че е открита най-стара пирамида в света. Тя била до ивайловградското село Свирачи и е датирана от IX – VII хил.пр.Хр.

На 17.VIII2001г. стигнах до там придружаван от няколко приятели. Ръководител на разкопките бе представител на Б. Димитров – Гергана Кабакчиева от БАН. След като разгледах съоръжението, формирах мнението си, че то е ритуално, вероятно стъпаловиден, пресечен конус, от Римската епоха –Iв.пр.Хр. – Iв. Предполагах, че най-отгоре е имало храм, чрез който се е почитало соларно Божество. Имайки впредвид, че в по-голямата си част, римляните взаимстват пантеона си от траките, то предполагах, че това е било храм на Аполон. Госпожа Кабакчиева го обяви за антична погребална пирамида. За по-голямо нещатие обаче тя се опитваше по най-нелепия начин да използва разкриването на обекта, според механизираните методи на покойния вече наш, гоям специалист в тази област, Г. Китов. Така бе унищожила почти 1/3 от съоръжението. Представих й се като специалист – учен от ИЗ „КОРЕНИ” и я вкарах в един доста пестелив и остър диспут пред студентите й. Казах й, че ако се беше потрудила да се изучи малко, преди да се уреди в БАН, щеше да знае, че в този район не би могъл да бъде погребан дори управител на провинция, защото нейните мащабни центрове са на друго място. Тя отвърна, че свободата на словото не ми давала право да обърквам хората с драскане на глупости. Първо да се захвана да завърша история, а след това да се опитвам да споря с учен като нея. Отвърнах й, че ако още се счита за учен, горко на студентите, които ръководи, защото с глупавите си съждения, предварително изгаря всякакви наченки на мисъл в обучението им. Пожелах й скоро да се срещнем на открит диспут и след като ми отвърна, че нямам научна степен за да дискутира с мен, бях принуден да завърша с думи от рода, че хората без познания, които са уредени на някакво местенце, из ползват като защита само титлите си, за да прикрият научната празнота в мозъка си.

Интерес предизвиква и продължението на пикантната случка от следващата година (21.VIII.2002г.) със същите „герои”, но вече в ново амплоа. След като пак се представих на Клабакчиева с името си и че съм от „КОРЕНИ”, тя не ме позна, но се сети, че „...някакво момче от нашето звено вече е идвало на могилата. Направих се на учуден, защото никой не бе информирал за подобно нещо, независимо, че са длъжни и не й разкрих, че съм същият, който е бил и предната година. Този път разговорът ни започна по-дрожелюбно, като тя вече ме убеждаваше чрез предходната ми позиция какво предсавлява това съоръжение. Това направи силно впечатление на присъстващите приятели, съппътствали ме и преди това. За съжаление обаче допускаше други научно-фактологични грешки и най-вече се хвалеше, че е професор. Моята позиция относно обекта обаче също бе еволюирала и докато разглеждах как е унищожила вече и тясното стълбище към върха,търсейки, преди това някакъв погребален вход на гробница разбрах, че сегашният ми възглед е доста по-стойсностен. Предполагах, че това е астрономичен център от римскаа античност, но съграден от тряките. Точно от противоположната страна на стълбите (западна посока) , на около метър от градежа бяха открити две колесници и имаше два малки гроба. Единият бе на куче – едно от най-соларните животни при траките, а другият на малко дете, починало от тежко заболяване на костите. Точно от същото бе починало детето на римския аристократ на намираща се по права линия (изток-запад) на разстояние около 1,5 км. вила „АРМИРА”. Изчаках Г. Кабакчиева да отиде на обяд и веднага с приятелите ми измерихме бързо и възможно най-прецизно съоръжението. То бе под формата на десет пръстена, като всеки по-високо разположен бе с по-малко обиколко от предходния. Най-горния единствен бе цяла плоча с дупка по сртедата. Вероятността там да се е поставял репер с височина около 3 м. не бе случайна, защото подобен, обработен от дърво артефакт, студентите – археолози бяха открили предната година. Ето и размерите, след като предварително изясня, че обектът бе направен от варовикови блокове.

Първи най-голям пръстен – обиколка 180м. (0,5м. на 1º или общо 360 º = 1 година) пълен слъночев оборот (по-точно -пълен годишен цикъл на Земята около Слънцето)

Диаметър на втори пръстен = 59,40м. (както отбелязах в началото обаче част от елементите бяха вече унищожени, поради което не мога да претендирам за перфектна точност)

Диаметър на трети пръстен = 58,80м.

Диаметър на четвърти пръстен = 58,20м.

Диаметър на пети пръстен = 57,60м.

Диаметър на шести пръстен = 57м.

Диаметър на седми пръстен = 56,40м.

Диаметър на осми пръстен = 55,80м.

Диаметър на девети пръстен = 55,20м.

Диаметър на плочата (десета по ред) = 54,60м.

Блоковете, от които са сглобени пръстените са с големина 3,20м.+3,40м.+3,60м.+3,80м = 15м.

Ширината на блоковете е 0,30м.

Дебелината на блоковете е 0,20м.

По време на лятното слънцестояне, след изгрева, първите лъчи са опирали на стълбишето. Освен това всеки пръстен имаше шлиц, през който, чрез репера, се е отчитало по сянката на долния пръстен месечно, дневно, часово или сезонно положение.

За функциите на целаият обект обаче ще напиша отделен доклад.

Нататък отново продължаваме с други документирани унищожения на археология, предимно в граид Пловдив.

През 1533 г. гравюра от Пиетер Коек ван Аелст както и анонимна гравюра от 17 в. ни показват южното изложение на Пловдивското трихълмие , което е в основата на тогавашния османски град. По-важното обаче е представените сгради и могилни комплекси, които са доста по на юг в равнината.Това е територията, в която се намира днешния район Южен, наричан от жителите на града Кючук Париж. В съвремието този регион е заселен едва в началото на XXв. Наши поинали вече историографи, както и археолози, преди десетилетия свидетелстваха ,че това място се заселва през античността от периода на Римската експанзия. За това преди години разговарях с едни от най- възрастните жители на града.Техните сведения бяха потвтрдени и от наш съвременник, който е към групата на Пловдивската интелигенция, но засега желае да остане анонимен.Разбирам напълно тази неогова позиция, защото, както отбелязах още в началото на доклда комунистите отново са на власт, но вече „преродени” като бизнесмени.

1. Само, за да бъде построен един 6 етажен блок на ул.”Братя Бъкстон”, в кра на 70-те и началото на 80-те години на XX в., в протежение на около 70 метра бяха заличени 6 гробници от началото на римската епоха. При изкопите, подготвени за жилищния блок, случайно бяха извадени на Бял свят, запазени в цялостна форма, една римска и 5 куполни (оже би по-ранни) тракийски, ритуални съоръжения. На сензационното откритие не присъстваше археолог,а работата по изграждането на блока продължи с първоначално унищожаване на куполните гробници. Какво ли е имало в тях и край стените им? Никой вече не може да каже, защото заличаването им стана за часове и дори ентусиасти не успяха „да надникнат в сакралния задгробен живот на тракийските ни предци, иззидали последния си дом извънн тройните защитни стени на античния град”. Ще предоставя обаче информация за римската (най-вероятно семейна) гробница, която, поне за „зяпачите”, отново случайно бе открита. Можеше да се чнадникне в нея и отвън. Стените бяха иззидани от квадратни римски тухли. Височина около 1 метър, дължина – 2,80м., ширина – 1м. Не бива да забравяме обаче най-важното. Както на куполните, така и на римската гробници майсторите, почти сигурно, са били от същиснките траки. Единствиената, за която можем да предоставим сведения, нямаше вход, което предполагаше наличието на покривна плоча, от типа на саркофазните. ЛИчеше си, че римляните са повлияни вече от тракийската култура, защото, както и погребалните могилни съоръжения ноа передците ни, те бяха погребали своите мъртви извън гробницата. В нея имаше малка ниша, където забелязахме съдче за изгаряне на специални масла, чрез което при капсулирането на градежа се унищожава кислорода и гробната постройка „се капсулира (или запечатва)”. Това керамично съдче бързо бе „потурчено”. Отвътре стените бяха идеално грундирани и с невероятни стенописи. На първо място бе горният фриз или озвучаването на помещението, както назовават подобни елементи живописците. На тясна ивица бяха изрисувани преплетени растения. Под тях бяха птиците, които свидетелстваха, както формата и материала, за римския характер на съоръжението. Оживопистените представители от орнитологическия вид бяха падпадъците, бекасите и фазаните. Ако намерите един албум със сградите на разкопания античен Помпей, може да видите точно същия тип сгради, но там вече те са с по-големи размери и се представят като жилища, което е доста коректна трактовка на съоръженията им. Накрая ще допълня, че само в Район Южен на Пловдив бяха унищожени десетки подобни от античната Римска и предримска епохи. А всичко това бе сторено с единствената цел да се построи съвременен квартал.

До описаната преди малко (най-вероятно) семейна гробница, за да бъде прокарана нова канализационна система, между 11 и 13 VIII 2010г., бе унищожено погребение от тази епоха. Това се случи отново без да бъде огледано и изследвано от учен – специалист в тази област. Както вече отбелязахме и при траките, и при римската аристокрация, в тези земи са погребвали своитзе мъртви до погребалните си съоръжения.

2. Отново през 80-те и началото на 90-те години на XX в. в района на Пловдив, където е отбелязана и описана от много учени антична жилищна сграда „Нарцис”, бе открита доста по-стойнсотна и като размери и като вид на мозайката, застроена, от същия период площ. За изясня положението на разглежданото тук в античния Пловдив,ще предоставя следните сведения.Доста важно е преди да отбележа местонахождението, да одчертая важния факт, че сграда „Нарцис” ге само част от прилепени една до друга, няколко изключително ценни антчини постройки. Те бяха открити на изток от Понеделник пазара и ул.”Иван Перперлиев”, на север от пл.”Св. Петка”. Най-добре е обаче да се разгледа квандранта обргаден от улиците „Пулпудев”, „Ген. Скобелев”, „Шейново” и „Цар Георги Тертер”. Навремето инетрес предизвика факта, че сграда се е ползвала поне в четири различни периода, за което свидетелстваха четирите различни мозайки, направени на различно ниво. Най-интерсна бе най-ранната, в центъра на която бе пресъздаден Бог Нептун със своя тризъбец и, според изискванията на традицията, заобиколен с четири делфина. Майстори пловдивчани, на съвременни мозайки, се изказаха като истински специалисти, как е трябвало да бъдат съхранени за времето, всяка една от мозайките. Как да бъдат експонирани. Как да се запази за поколенията истинсакия цвят на използваните в мозайките бои, за да може светът да се възхищават и от тях. Всичко обаче бе натрошено на парчета и събрано в чували. След това бе оставено в никога недовършената сграда, на замисления по онова време МУЗЕЙ НА ТРАКИЙСКОТО ИЗКУСТВО. Тъй като тази година, сградата за този музей бе разрушена, вече никой не може да ви каже къде се съхраняват оастанките от тези пана. Общо в града са разкопани близо 25 мозайки, в съответни жилища, бани, ритуални центрове и др. Днес повечето от тях са унищожени.

3. В един от най-популярните подлези на Пловдив (Археологически), придобил изпвестността си, както и името си, заради откритата в него археология, освен, че при разкриването му града ни загуби една от най-прекрасните мозайки, намирани някога в България, но... В него бе открита тръба за питейна вода, насочена в посоките юго-изток, северо-запад. Освен, че питейната вода от нея най-вероятно се е спускала от древния квартал Орфида (днес Сахат тепе), по-ценното и важното бе, че от тръбите продължаваше да тече вода, когато се провеждаха разкопките. Специалисти, занимаващи се с химия и екология, направиха изследване на течащатата вода и тя се оказа с по-чисти показатели от днес изполозваната в Пловдив. Вместо това да се превърне за атракция, чрез която да показваме на чужденците каква вода са пиели нашите далечни предци, керамичните тръби бяха унищожени и захвърлени някъде.

4. Често на днешната частично разрушена, частично експонирана агора се откриваше по някоя нова глава на император. Докато тялото оставаше все едно и също, то в древността, когато императорите в Рим са се сменяли, са били сменяни и главите, като се е махала (без да бъде унищожавана) главата (мраморна пластика) на стария император и се е поставяла тази на новия. Днес, едва ли ще може да видите някоя от тези глави, дори в музея.

5. Интерс предизвиква и въпросът защо не са експонирани по местата си на форумния комплекс шестте невероятни колони от античността, открити отново, когато се прекарваше безсмисления път под пощата, унищожил доста от разкопките. Мястото, на което те бяха извадени на Бял свят, бе между началото на Пловдивската главна или ул.”Александър Батенберг”, почти до бившата Руска книжарница, а на изток до античната библиотека на тогавашния град. Всяка една от тях бе почти перфектно запазена, а днес или е изхвърлена, или е „укрита” в избата на някое ведомство. Никой от хоратка, които се занимавт с тазхи материя и трябва да знаят нещо за споменатите тук колони, не успя да ми даде, каквото и да било сведение за тях.

6. Тук ще допълна и едно ведение, което не успя да влезе в първата част. Става въпрос за трикорабната антична базилика на Пловдив, намираща се срещу Католическата църква „Св. Людовик” Откритата в нея мозайка бе на два пласта. Първият извод, който можемс да направим от посочения факт, е че в един период храмът е прекъснал за кратко съществуването си.н Голяма е вероятността това да е станало при нашествието на готите. Бързото възстановяане на базиликата (от императорите Филип Араб или Елагабал), насочва веднага към другият важен анализ – той е заемал важно място в схемата на тогавашната църковна власт. И двете мозайки бяха унищожени едновременно, през времето, когато директор на АМ – Пловдив бе Костадин Кисьов.

Когато се случиха, описаните, преди това унищожения на археологията в Града на тепетата директор на Археологическия музей в Пловдив бе Хр. Джамбов, но тъй като периодът е преди 1989г., то мисля, че вниманието би трябвало да бъде насочено към това, кой е бил най-главният в града от страна на БКП. Обикновено решенията се взимаха в техните кабинети.

(който желае да се запознае с БИБЛИОГРАФИЯТА, към този доклад, може да я намери в отпечатаната брошура;К.К.)