Забравените герои на България/The forgotten heroes of Bulgaria

 

Бунтът на безумно смелите

Бунтът на безумно смелите - Старозагорски затвор - 1969 г. Извадка от книгата на Димитър Пенчев "Идеалната жертва"
Следствието се проведе пак в София. Този път никой не ме удари. Даже ще кажа, че не бяха груби към мен. Изглежда бяха много доволни от подаръка който им поднесоха турците. "Подарък" срещу какво - не зная.

Все пак трябваше да отговоря на следователя, защо съм искал да избягам.

И му отговорих:

– Исках да се отърва от вас, както и вие – от мен.

По-нататък - същите адвокати, същата съдебна зала в Ямбол.

Присъда – девет години за преминаване на границата, и пак в затвора в Стара Загора, и пак в Разряда, в "тежкия салон".

Дните вървяха трудно, нощите - и те не бяха леки.

Дойде януари 1968 година. На политическата сцена в Чехословакия се появи Александър Дубчек. Започваше Пражкатра пролет.

Затворниците оживено коментираха. Едни казваха, че руснаците този път няма да се намесят, понеже, като се намесили в Унгария, много комунисти на Запад се отказали от комунизма. Други разсъждаваха, че Западът сега няма да е изненадан, като през Унгарските събития и ще бъде по-твърд.

Аз си мислех, че щом това става в една държава, а не в гупа държави от Източна Европа, нищо ново не може да се очаква.

Дните минаваха и напрежението растеше. Затворник, който беше гледал по телевизията срещата на чехословашките ръководители със съветските в Черна на Тиса, казваше, че съветските ръководители, като влизали в залата имали вид, като че ли са ги изкарали от някой окоп.

Един ден сме на карето. Охранява ни старшината Ради. Имаше един затворник шегаджия. Доближи се до старшината и му дума:

– Гражданино старши, нещо май става в Чехословакия?

Старшината му отговори:

Какво кат става? Руснаците ще влязат и... толкоз.

Шегаджията продължава:

– То тъй е лесно. Стане нещо в Унгария – руснаците влизат, стане в Чехословакия – руснаците пак влязат... Ами, я си представи, старши, че някой ден стане подобно нещо в Съветския съюз. Тогава какво ще правите?

Старшината Ради мига, мига, като някоя мишка, когато я изхвърлят от брашното, надига козирката на шапката си и изломоти:

– В Съветския съюз никога няма да стават такива работи.

Не мина много време и срещу манифеста от две хиляди думи на чешкия писател Лудвиг Вацулик тръгнаха две хилди съветски танка. Съветските ръководители не държаха сметка, какво ще кажат комунистическите партии на Запад, а искаха да останат велика сила.

Събитието даде голямо отражение. Започнаха да пристигат в затвора групи, осъдени във връзка с тези събития.

Пристигна група студенти от София, начело с Едуард Генов. После - голяма замаделска група от Пловдив, сред които, Петър Попиванов от с. Куклен, Иван Керемедчиев, братя Петър и Владо Гошеви и Коста Симеонов.

В началото на 1969 г. в затвора в Стара Загора докараха двама души - Петър Бояджиев, математик и Алфред Фосколо - французин, завършил международно право. Тези две личности ще се преплитат в моя разказ по-нататък и ще го съпровождат до самия му край. И двамата са с демократични възгледи. И с двамата се сближих. И с двамата станах приятел.

С Петръ съм бил в една килия и с Алфред съм бил в една килия. Докато аз мечтаех за една свободна България и как тази свободна България ще заеме естественото си място сред свободните европейски народи, То Алфред, моят приятел, израснал в люлката на свободата, казваше: "Аз съм гражданин на света". И в която и точка на земята да има неправди, той би отишъл там да води борба.

Една голяма част от интелегенцията, която пристигаше в затворите, ставаха членове на кулсъвета или имаше един хор - също рожба на кулсъвета - отиваха там и пееха. Наричахме ги "певците". А някои отиваха и пееха в кабинетите на началниците.

Тия двамата - Петър и Алфред не направиха така.

Чувства се, че администрацията им оказва натиск - особено на Петър Бояджиев. Привикват ги, говорят им: "Вие сте интелегенти, нямате работа между тези прости хора"... Предлагат им по-лека работа, но те не приемат.

Пристигат и подкрепления.

Споменах вече името на Едуард Генов. По късно пристигна Хайг Пилигян - адвокат от София (арменец).

И той не отива "да пее", и той не търси лека работа.

Докараха професор Йордан Тодоров, медик. Изглежда, че администрацията не хранеше към него никаква надежда. Още като го докараха и - направо в Разряда.

Започнаха да вкарват в килията му разни криминални типове, като Алеко Дундич, които го тормозеха. Ние го бренехме.

В този период партийните знамена се посвиха, освободи се енергия, която се насочи срещу администрацията.

Един ден ни прибират от карето. Влязохме в коридора на салона А, и чухме зад гърбовете си глас:

– Пуснете ме да се прибера! Защо ме биете?

Като че ли някой ни изкомандва - заковахме се на място. Обърнахме глави към вратата, през която преди малко минахме. Гледаме - старшината Тильо заключва вратата, а друг старшина държи един младеж от нашите - Георги, от Кабиле, Ямболако, и по всико личи, че ние като се приберем, те ще го бият.

Старшината Тильо вика:

– Тръгвайте!

Никой не тръгва. Старшините, мкоито са на колелото, и те започнаха да викат:

Защо не идвате?

От нас никой не се помръдва. Старшините от колелото усетиха, че ще стане нещо. Разтичаха се. Едни дойдоха при нас и уплашени питаха. какво е станало. Нашите погледи ги насочиха към вратата. Намесиха се и колегите им, отключиха вратата и младежът дойде при нас разтреперан и каза:

– Благодаря ви, благодаря ви, те щяха да ме пребият.

Между тия, кито стояха, като заковани, бяха Едуард Генов, Хайг Пилигян, професор Тодоров, Петър Бояджиев, Стафан Савовски.

На 8 октомври 1969 г. около 21 часа започна бунтът на безумно смелите в Старозагорския затвор.

Ето накратко как стана това:

Затворът в Стара Загора има формата на кръст. В салон "А" бяха настанени политически. И аз бях в този салон. В салон "Б" бяха настанени също политически, но неработещи. В салон "В" бяха настанени криминални затворници. В четвъртото крило е настанена администрацията. Срещу нея е порталът на затвора. В това същото крило, на втория етаж е киносалонът с прозорци към портала.

ОПИТ ЗА БЯГСТВО

Осем политически решават да се сдобият с най-святото нещо – Свободата. Ето имената им: Петко Чобанов, Васил Димитров, Кръстьо Атанасов, Марин Стоянов, Атанас Петров, Димитър Карамфилов, Недю Тодоров и Ганчо Димитров. Всички те са млади, на по двадесет години.

Ето как са решили да избягат.

Четирима от участниците не бяха завършили прогимназия (осми клас). В затвора имаше училище - една стая на последния етаж на салон "А". Те се записват да учат. Учебните занятия продължават до 21 часа. Учителят си заминава, учениците се прибират в килиите. През това време - до 21 часа - на всички затворници е направена проверка и килиите са заключени.

Участниците- бунтари се въоръжават предимно с железа. Планът им е следния: четиримата, които ходят на училище, като се връщат в 21 часа ще нападнат надзирателите, които са на колелото, ще им вземат ключовете и ще отворят килиите на другите участници. Ще отключат вратата към администрацията - там е дежурният офицер. И с него трябва да се справят. И от там – на портала.

Ето какво става. Определят една вечер да бягат, но учениците бунтари, като се връщат от училище, виждат, че на колелото е старшината Господинов. Той минаваше за добър старшина и бунтарите не искат да го удрят. Отлагат бягството. Заплануват нова дата - 8 октомври.

В 21 часа учителят си тръгва. Те изчакват малко в класната стая, тръгват към колелото, виждат, че учителя го няма на колелото - значи е някъде към портала. Това е добре. Виждат, че на криминалните не име е направена още проверка и са извън килиите, но решават повече да не отлагат бягството.

Започват. Коелото на затвора става жестока арена, но този път онеправданите имат надмощие. Надзирателите са изненадани и бързо се предават. Само един от тях - най-младият, успява да се отплесне, хуква по стълбите нагоре, но Кръстьо Атанасов – той е пък най-младият от бубтарите – прави няколко лъвски скока след него, настига го още на първия завой на стълбището, удря го с желязото по главата и го поваля. Грабва му ключа и хуква да отваря останалите четирима участници, които са в различни килии.

На арената остават трима бунтари. Криминалните, както казах, са извън килиите и започват да викат. Те са страхливи и винаги са на страната на администрацията. Използват този момент, че бегълците са само трима и започват вкупом да настъпват към колелото.

Но тогава Недю е отключен, изскача от килията с желязо в ръка, изръмжава срещу криминалните и ги насмита в дъното на коридора в салон "В".

Всички действат светкавично.

Тази вечер дежурен офицер е Кънчо Нанев – Плондера. Чул писъците, той излиза от канцеларията и тръгва към колелото. В този момент бегълците отключват вратата към администрацията. Плондерът ги вижда, изревава и хуква по коридора. Те го настигат и го халосват. И той започва да се моли и да вика, че имал деца.

Бунтарите завладяват административната сграда. Остава само порталът – последният щурм. Но един криминален престъпник, който отговаряше за киносалона, вижда какво става на колелото, хуква към киносалона, отваря прозореца, който е към портала и вика:

– политическите избиват надзирателите на колелото!

Милиционерите, охраняващи портала, грабват автоматите и една лека картечница.

В този момент бунтарите тръгват към портала. Виждат автоматите. В двора, между административната сграда и портала има врата, която води към дърводелната. Успяват и минават през тази врата. Изкачват се на втория етаж на дърводелната и от там виждат как от града прииждат коли и слизат въоръжени милиционери.

Настъпват мъчителни минути, няма никакъв изход.

Петко Чобанов се хвърля от втория етаж и загива на място. След него скача Димитър Карамфилов, който получи нараняваня, но остава жив.

Гледах към колелото – имаше кръв. Двама милиционери са на пода, плачат, третият – на стълбището, не смее да се помръдне, четвъртият обикаля, като полу-луд колелото и вика:

– Не ме убивайте, имам деца!

Пристига на колелото и началникът на затвора, придружен от много милиционери.

Стреля няколко пъти в купола на затвора и вика:

– Всички да се прибират в килиите!

Тази нощ затворът не спа.

ТУНЕЛ ПОД ЗАТВОРА

Успешното бягство стана през пролетта на 1972 г.

Нищо не може да съкруши стремежа на човека към свобода.

Група политзатворници в Старозагорския затвор решават да прокопаят тунел, който ще мине под стените на затвора.

Копаят 364 дни, изнасят пръстта в джобовете си и я разнасят по малко, на различни места.

Най после – светлина!

Тунелът е дълъг 18 метра, с височина половин метър и ширината е толкова.

Това става на обект "Щайги". Там работехме около 70 човека - половината бяха българи, половината турци. Хората, които прокопаха тунела, също бяха българи и турци.

Имах чувство, че само началникът на обекта и надзирателиет не знаеха.

Тунелът минаваше близо до вишката. Бягащите трябва да използват момента, когато предстои часовите да се сменят.

През тунела минаха Димитър Влайчев, Невзат Ниязи, Николай Радков и Орхан Орханов.

Гледах, как началникът на "Щайгите" обикаля обекта, спря се – вероятно е видял зеещата яма, издаде някакъв звук на животно и хукна към администрацията.

Началници и надзиратели се мотаеха с наведени глави.

Желязко Денев завеждаше "Специална служба".

На вечеря в стола не се чува никакъв глас – чуваше се само тракането на лъжиците.

Всички бяха впечатлени от голямото събитие.

Един малдеж наруши мълчанието на нашата маса и направи безмилостна равносметка:

– Нещо, шпионската мрежа на Желязко Денев не бачка.

Нямам представа, как началникът е известил в София, но разбрахме, че големите специалисти пристигнали веднага с вертолет и още във въздуха взели две решения – първото, да сменята цялата управа на затвора. Направиха го.

И другото решение – ако хванат бягащи, търсещи свобода, да убият на място, без съд, най-малко двама.

Направиха и това. Убиха без съд Димитър Влайчев и Невзет Ниазин. Те бяха много млади.

Останалите двама ги съдиха....